— Та аз не съм московчанин — продължи сталкерът. — Аз съм от Екатеринбург. След казармата дойдох тук да уча. За оператор. Исках да снимам кино за войната, дебил. Имах идея да измисля филм за това как съм служил като танкист. И да покоря столицата. Всички останаха там. Мама и тате. Малката ми сестра. Баба и дядо също бяха живи. Мама ми намекваше: ако пуснеш корени в Москва, после и Варка може да дойде. И ние току-виж на стари години се прехвърлим някъде близо до вас в Подмосковието. Или пък вие ще пращате при нас внуците през лятото за гъби и ягоди. Изучих се. А с работата все не вървеше. И аз всяка година им казвам: да-да, ето-ето, всеки момент. Но не успявам да пусна корени в Москва, мамка му, и това си е. През цялото време под наем, все в самостоятелна квартира, все на ново място. Срам ме е да водя мадамите на фотосесии, камо ли да доведа сестричката. Или пък ако сестричката е тук — то мадамите къде? Уж се влюбих, а нямам пари да се оженя. На работа — с маршрутен, метро, за кола все не ми стигат парите. Пестя, пестя — а рублите си летят. Накратко — гаден живот. Така си мислех тогава. А сега съм на друго мнение.

— Слушал ли си ефира някога? — попита Артьом.

— Някога съм го слушал — отговори Савелий. — Празно. На мен по принцип не ми и пука за ефира. Колата ми затова е и в изправност и заредена с гориво, защото все си мисля: а дали да не тегля една на всичко и да не го зарежа? Да изляза някоя сутрин от метрото, да седна в нея, да сложа един диск на „Продиджи“ и да тръгна някъде на изток от тази ваша шибана Москва, докъдето успея да стигна? Ето, вече изтъргувах гориво от химиците, насолих си гъби. В багажника са, между другото. И гума е сложена, за да не се счупят бурканите от картечницата. Всичко е готово. И така вече трета година.

— Защо не тръгваш?

— Ами затова. Защото човек е тъжен и малодушен. Лесно е да реши, трудно е да се реши.

— Ясно.

— Но всяка втора нощ сънувам нашата къща. Градината, кладенецът, малиновите храсти, баща ми разхвърля торта по лехата, вика ми: помагай; а аз се крия от него. А майка ме вика да ми даде козе мляко. Това също ли е ясно?

— На мен ми е ясно — обади се от задната седалка съненият Льоха. — Не всичко, но някои неща.

— Така че — каза Савелий — не бих имал нищо против още да са живи. Или поне някой от тях. Поне дядото, който живееше срещу нас, и който ми дърпаше ушите за това, че стрелях по кокошките му с прашка.

Преминаха покрай Ленинградска гара, отминаха Казанска, оставиха зад себе си Курска. От всички тях към глухата пустош се точеха ръждиви релси. Артьом беше ходил там, докато служеше при Мелник: излизаше на коловоза, гледаше как двете релси се сливат в една-единствена нишка, и си мислеше какво ли има там, на онзи край на земята. Странно нещо е железопътната линия — уж метро, но без стени.

— А аз съм чувал — рече той, — че някъде в Метро-2 има тунел, който стига до Урал. До правителствените бункери. И ето къде са и всичките ни управници. Ядат консерви и чакат фонът да спадне.

— Ядат се един друг — възрази Савелий. — Не ги знаещ ти тези хора, не си гледал телевизия.

Артьом не знаеше тези, но знаеше други. Спомни си за неотворения плик, който лежеше някъде, вероятно в джоба на гърдите на Дитмар, надупчен с куршуми. Не успяха Мелник и онзи Феликсович в неговия телефон да спрат войната.

— Феликсович — каза Артьом, изтрезнявайки. — Алексей Феликсович. Бессолов?

— Поспи — посъветва го Савелий. — Ето, твоят другар се отнесе, давай и ти. С това темпо няма да стигнем скоро до Балашиха.

Но Артьом не можеше да заспи. От напрежение му прилоша.

— Спри — помоли той. — Гади ми се.

Савелий спря и Артьом излезе да се облекчи. Без противогаза му беше по-леко, но от фона му горчеше на езика; лоша работа. Но всичко наоколо беше толкова безжизнено, че Артьом не успя дори да разсъждава кой е господарят на Саша, и кой — на Мелник.

Вместо това в главата му забуча: какъв идиот си, как позволи да те излъже един полутруп от тунела, как повярва в едно предсмъртно бълнуване. Там няма нищо: нито в Бапашиха, нито в Митишчи, нито в Корольов, нито в Одинцов, никога и никъде.

— Облъчил ли си се? — избуча Савелий. — Или е от махмурлука?

— Да продължаваме нататък — Артьом хлопна вратата.

От Садовое излязоха на крайбрежието на тинеста рекичка, от която бавно се повдигаше тежка жълта пара. После през хиляди празни домове, край странна дребна червена църквичка, затисната между две ниски сгради, с избледнели кръстове Ръката сама се надигна към шията и напипа през противохимичната защита талисмана, погали го; независимо от главата, независимо от съзнанието.

Озоваха се на прав широк път, много прав и много широк като самата Червена линия; нито чупка, нито извивка — от едната страна три платна и от другата три, и още трамвайни релси. И всичко задръстено, и то само в едната посока — на изток, далеч от отровния град. Задръстено с изгаснали и катастрофирали коли.

Запушили са артериите на Москва.

— Шосето на ентусиастите — прочете Артьом на синята табелка.

Перейти на страницу:

Похожие книги