Колите са се превърнали в тенекии, в консерви. Бензинът от всичките вече отдавна са го източили, а хората от консервите не са си правили труда да ги изваждат: какво ще ги правят? Колите са толкова плътно разположени, че вратите не могат да се отварят. Ето че шофьорите им продължаваха и досега да си пътуват на изток. Черни, изсъхнали, отдавна-отдавна изгризани до костите. Кой е забил глава във волана, кой е прилегнал на задната седалка, кой люшка детенцето си. Добре че не са умрели от глад, а от облъчване или може би от газове: не са чакали дълго и нищичко не са разбрали.
Където са можели да се промъкнат осем, се бяха врязали дванайсет. По една кола на всеки четири метра. Средно по трима души в кола, да допуснем, макар че много бяха претъпкани. Колко се получава? Интересно каква ли е дължината на шосето? Докъде стига, къде завършва?
Дозиметърът се разтрака; дребният Савелий се размърда неспокойно на мястото си, което беше застлано с някаква бяла кожа — за да му е по-уютно или по-високо. Наложи се да се придвижват през банкета, едва стигаше място.
— Е, как е, ентусиасти? — попита той Артьом. — Балашиха, а?
— Тъжен и малодушен.
Той престана да разглежда забързаните пътници в застиналите джипове и седани. Омръзнали му бяха. Затвори очи. В устата си усещаше вкус на ръжда. Те със Савелий отиваха към нищото. Всички бяха прави, а Артьом — не. Беше превъртял.
Колко му беше дала Саша? Три седмици?
И докторката също толкова. Беше ударила лекарския си печат върху присъдата. Тя само този печат имаше, не и лекарства.
А какво да прави през тези три седмици? Какво Друго да прави в тях?
Да се върне при всички, да иска прошка от тях.
От Аня — затова, че не беше пожелал да живее с нея живот в човешкия смисъл на думата и че не бе успял да ѝ даде деца От Мелник — затова, че беше завъртял главата на единствената му дъщеря. От Сухия — затова, че не можа никога да го назове баща нито когато беше на шест, нито на двайсет и шест. И да му каже вместо сбогом: тате, дай пари.
И ако се задържи малко по-дълго на крака — би могъл още и да намери Хънтър. Да пие с него за последно. Да му каже: на теб не ти се получи и на мен също. Само косите ми окапаха, в нищо друго не приличам на теб. И след мен хората ще си седят в метрото, ще нагъват глисти, ще се скитат в тъмнината, ще се измъчват със слухове, ще търгуват със свински лайна и ще воюват до последен дъх. Няма да им отворя килията, няма да ги пусна на свобода, няма да ги науча да не ослепяват от слънцето.
После щеше да вземе патроните, които ще му сипе в шепата Сухия, ще отиде на Цветен, ще ги даде всичките на Сашан ще се прегърне с нея тихичко, ще се притисне към нея, ще си допре челото и носа до нейните за тези пари и нищо няма да прави, а просто ще лежи и ще я гледа отблизо в очите. Е, и ще помоли Омир да я вземе от бардака след смъртта му.
Какво пък, това е план.
Като че ли японската кола започна да се движи по-бързо?
— Гледай.
Артьом присви очи.
Освободила се беше пътечка. Колите от нея бяха избутани, смачкани и притиснати към другите редици. Сякаш беше минал огромен булдозер и ги беше отмествал със стоманения си нож встрани. Чак до хоризонта се простираше изтърбушена в ръждата асфалтова алея.
— Ето — каза Артьом. — Ето! Според теб кой я е направил?
Сърцето заподскача като на ластик в гърдите. Тялото се изпоти под непроницаемата противохимична защита. От вълнение в гърлото му отново се надигна жлъчен сок; но Артьом го задържа, върна го назад. Не искаше да спира, да губи дори секунди.
Намерили са някаква техника, докарали са я, работили са тайно на повърхността, разровили са вечното задръстване; пробити са път за транспортиране на изток, към Балашиха. Такова нещо, разбира се, освен червените никой друг не би могъл да свърши толкова бързо в пълна секретност. Значи, че онзи в тунела не го беше излъгал. Трябваше само да стигнат бързо до хоризонта, да го разкъсат като лента на финиша — и ето: аванпоста. Място, където хората като по чудо живеят на повърхността.
Не, не е напразно всичко.
Не е луд, не е идиот, не е жалък фантазьор.
— Дай газ — помоли Артьом Савелий.
Льоха дремеше. Радиото хъхреше. Вятърът шибаше в предното стъкло. Савелий караше със сто, следите от колела се сливаха в една линия, но той дори не мислеше да намалява; на Артьом му се струваше, че отдолу, под опънатата гума, стал- керът също се усмихва с желязната си уста.
Къщите свършиха, започнаха странни гъсталаци — издигаха се от двете страни на стесняващия се път, стеблата се накланяха едно към друго, протягаха клони, сплитаха ги в навес, отиваха се или да се прегърнат, или да се задушат едно друго. Но листа по тях нямаше — сякаш в битката за слънце и вода бяха изгубили остатъка от живота си. А онези, които бяха прорязали пътя през колите, бяха преминали без колебание и през този гъсталак.
