— Не знам, чичка. Крият се. Това е коларски път. Какво да търсят тук? — обясни Артьом.
— Тоест сега ни гледат?
— Може би.
Савелий вдигна винтореза. Притисна око към оптичния мерник и огледа наоколо.
— Едва ли. Тук е както в Москва, Артьом. Умряла работа.
— Път има, ветрогенератори са построили. Все някой е направил всичко това. Работници, инженери, електричари!
— Никой няма, сляп ли си, що ли? Построили са ги и са се върнали в метрото. Дозиметьрът откачи! Не ти се получи експериментът.
Продължиха по-нататък: съвсем бавно, със спуснати стъкла, за да не пропуснат нито един човек, дори най-дребничкия. Но нямаше никого. Голите дървета протягаха към небето кривите си пръсти, сякаш молеха за нещо. Зад дърветата стърчаха електрическите стълбове с накъсани проводници, които не можеха да се видят отдалеч: скриваха ги блоковете. Вятърът се мотаеше сред перките. Тромавите витла поскърцваха нестройно и скърцането им не спираше и за секунда. А после се видя, че редицата им свършва. Но аванпостът така и не се появи.
— Давай назад. Сигурно сме го подминали.
Савелий го послуша. Докато обръщаше, Артьом не се стърпя и отново слезе от колата. Тръгна пеша, като се ослушваше и оглеждаше.
Къде сте, хора?
Нали ви има! Нали сте тук! Хайде! Излизайте! Не се страхувайте, аз съм свой!
Дори да сте червени. Каквито и да сте. Нима на повърхност важат подземните цветове? Та нали тук, под слънцето, всичките ще изгорят?
На края на пътя се появи куче.
Подуши въздуха, залая мързеливо.
Артьом се затътри към него. Не беше куче пазач: нито на- шийник имаше, нито порода, нито нищо; белезникавата му козина беше проскубана, мръсна.
— Какво? — настигна го Савелий.
— Виждаш ли?!
— Псе.
— Не се страхува от нас. Не се страхува от хората. И гледай, гледай колко е дебело! Какво е лъскаво! Домашно! Разбираш ли? А? Тук има селище. Някъде зад дърветата. Кучето е опитомено, живее в селище като нашите дворните, в станцията. Гледай го какво е охранено!
Към белезникавото се присъединиха още няколко. Ако Артьом срещнеше кучета в Москва, веднага щеше да застреля водача им, иначе нямаше измъкване. Но тукашните бяха други: не
ръмжаха, не се разпръсваха, за да заобиколят в кръг плячката;. просто зяпаха спокойно и поджафкваха от време на време. Радиацията ги беше осакатила — едно имаше пет лапи, на друго до голямата глава имаше още една, по-малка и сляпа — беше ги осакатила, но не ги беше направила злобни. Просто бяха сити, това е.
— Откъде се появиха? Ето, погледни! Зад дърветата има пътечка! Там са и хората! — извика Артьом на Савелий.
Савелнй паркира колата, извади ключа. Льоха отвори вратата, излезе навън. Беше си сложил против слънцето върху противогаза слънчеви очила — с розови рамки във формата на сърчица. Савелий му ги беше заел.
Кучетата подушиха хората; Савелий замахна към тях с автомата си и те мързеливо, невярващо отстъпиха няколко крачки назад. Търбусите им пречеха да тичат бързо. Охранени.
Артьом вдигна празните си ръце и тръгна напред по пътеката.
— Хора! Ей! Не стреляйте! Ние просто минаваме оттук!
Дали го чуваха? Нямаше как да разбере: ветрогенераторите скърцаха отчаяно и гласът на Артьом може и да не се чуваше,
— Има ли някой тук? Ехо! Не се бойте, нищо лошо няма...
Дишаше се трудно: през филтрите не влизаше достатъчно въздух, колкото му беше нужен. И илюминаторите се запотяваха, замъгляваха се. Но не му се искаше да поема нова доза: радиацията се трупа, всяко вдъхване скъсява живота, а тепърва трябваше да разбере всичко, за да може да успокои и обнадежди и себе си, и цялото метро.
Савелий и Льоха вървяха след него.
Кучетата ги последваха в тръс, после ги изпревариха, показвайки им пътя. Зад голите дървета не се виждаше нито къща, нито хамбар, нито ограда, но на стотина крачки от пътеката се извисяваше нещо червеникаво.
Излязоха на една поляна.
Кучетата замахаха виновно с опашки, погледнаха гоеше в очите и затичаха към центъра ѝ. Стигнаха до него и пропаднаха. Артьом се приближи. Землянка ли имаше там, какво ли?
Беше голяма яма.
Огромно ямище, изкопано с багер. Не яма — строителен изкоп. Червеникавото, което се виждаше между дърветата, беше изкопаната глина, цяла планина, не беше никаква землянка.
А в изкопа — натрупани хора.
Облечени в каквото им е паднало.
Всичките бяха мъже. Друго не можеше да се разбере. Кучетата ги бяха изяли.
Колко бяха там? Много. Само отгоре се виждаха двайсетина може би. Но беше ясно, че под тях имаше и втори пласт, и трети, и така нататък.
И кучетата бяха много — но стигаше за всички, затова бяха такива мирнички, такива добрички. Скочиха долу и започнаха тихичко да глозгат някого. Точно от това им занимание ги беше откъснал Артьом с виковете си.
— Ето ги твоите строители — каза зад гърба му Савелий. — Строителите, инженерите и електричарите. Всичките лежат тук. Свършил си си работата — пътувай.
Артьом го погледна.
— Защо са го направили? — попита той. — За какво?
— Как за какво? — промърмори Льоха иззад очилата сърчица. — А на Райха за какво му е? Ти какво, не разбираш ли? Нима си мислеше, че тук ще е по-различно?
