— Не беше той, Артьом. Не ме изгори той. Той няма нищо общо.
— А кой?
— Аз сама. Сама се изгорих.
— Ти? Защо? Що за глупост? А аз? Мене кой? Татуировката ми — кой? Ти ли?
— Ти сам, Артьом.
— Какво? Защо? От какъв зор?
— Наистина вече трябва да тръгваш. А ако не помниш нищо — така е по-добре. Наистина.
— Не ти вярвам. Ти го прикриваш. Що за човек е той?
— Днес можеш да преспиш у една приятелка, у Кристина, разбрах се с нея. И не идвай тук. Не искам да идваш тук. И утре също.
— Защо?!
— Караш ме да се чувствам по-зле. Иска ми се пак да се изгоря.
*
* *
— Как си? Как се чувстваш?
— Не знам. Жив.
— Мислех си... Онези неща, които ми говореше за Балашиха. Имам един... Поклонник. Също сталкер. Свободен.
— Той бил ли е там?
— Не. Той има кола. Скрита е някъде на повърхността. Мога да го помоля да... Да те вземе със себе си. Дотам. Днес има излизане.
— Това някой от клиентите ти ли е?
— Да. Един от клиентите ми.
— Не искам. По-добре да ида пеша.
— Артьом. Никъде няма да ходиш. Погледни си крака. И... Чувала съм от лекари... Ако лъчевата болест не се лекува...
Може би ти остават три седмици. А как да я лекуваме тук? Къде?
— Ти просто искаш да ме изгониш, нали? За да не сблъскаме чела с господаря ти?
— Не ми вярваш, нали?
— Просто не знаеш къде да ме денеш. Ако ще да е на майната си, само и само вечерта да не съм тук.
— Излизането е днес, Артьом. Ще отидеш ли?
— Ще отида.
— Не искам да ти се случи нещо.
— Не вярвам.
— Ето... Наведи се.
— Това за какво е?
— Засега ще го носиш. За да има за какво да се държиш Като се върнеш, ще си го взема.
*
* *
— Привет. Сашенка, днес обаче съм изморен, така че може ли само да пийна чайче и да поспя, а? Да идем в моя кабинет.
— Добре.
— Представяш ли си, онези идиоти съборили прехода към Кузнецки мост, цялата Пушкинска се срутила и сега няма къде да се дянат, а червените не щат да чуват нищо. Пълен бардак. Сили нямам. Всичко развалят, а аз — оправяй.
— Разбирам.
— А ти какво правиш тук? А? Подслушваш ли, какво? Кой си ти?!
— Аз...
— Той е с мен. Дойде на посещение. Така да се каже. Объркал приемните часове. Прибирам си го... Прибирам го!
— Обърках се. Извинете. Не е точното време, не е точното място.
— Пиян ли си, какво?
— Естествено, че е пиян! До ушите е в лайна, не си ли личи? Край, хайде да тръгваме, герой.
— Кой е там?! Какво?!
— Нищо Алексей Феликсович. Лъжлива тревога.
— Лъжжжжжлива. Тревоооога.
ШОСЕТО НА ЕНТУСИАСТИТЕ
Изкачваха се от Трубна — там имаше и вход, а както се оказа — и изход. На нея можеше да се попадне и без документи; важното беше да знаеш с кого да говориш, при кого и с какви думи.
— Не умееш да общуваш с хората, глупак! — каза Льоха на Артьом.
Затова пък той умееше. И беше отличен първоапостол.
— Ще дойда с вас — рече той меко. — Първо, нищо чак толкова особено не съм виждал на тази ваша повърхност. Второ, сталкерското заплащане не е по-лошо от останалите, а се случва и да е по-доходно. Трето, топките ми така или иначе се подуват — някой друг рентген отгоре няма да окаже решаващо въздействие, Да вървим. Една трета от това, което намерите — за мен.
— Ти си новак — възрази сталкерът, който се беше наел да откара Артьом в Балашиха. — Дължиш ми за урока и за про- тивохимичната защита. Затова от всичко, което намериш ти, половината ще бъде мое, а ти моето ще го гледаш през крив макарон. Става ли?
— Ами добре — въздъхна Льоха след кратък размисъл. — Само че ме учи както трябва.
Сталкерът се казваше Савелий. На Савелий бръчките му вървяха не като при нормалните хора, а както дойде: и вертикално по челото, и надолу от устата, и кръстосани около очите, и на мястото на веждите. От носа към краищата на устните на Савелий бяха прорязали гънки с джобно ножче, а под челото му бяха направили дълбок разрез, та изглеждаше сякаш носът си виси от само себе си. Косите му сякаш бяха на мястото си, но бяха редки и черепът — също набръчкан — се виждаше ясно през тях. А кучешките зъби на Савелий бяха изковани от желязо; не всичките наистина — единият изобщо отсъстваше. Наближаваше петдесетте: значи, добър сталкер.
На Артьом му беше болезнено да върви — коляното го пробождаше. И израненият му гръб на всяка крачка така го измъчеше, сякаш кожата му всеки момент щеше да се пръсне и да се свие на тръбичка, а под нея да остане само кафяво спечено месо.
Пресякоха някакви булеварди, заобиколиха пълзящите корени; отминаха разбития търговски център след цирка. Циркът беше затворен. Търговският център — изяден от някаква зла плесен. Избягнаха го, спуснаха се на паркинга. Колата на Савелий стоеше там.
— Сякаш съм наминал да обиколя магазините — гъгниво сподели с тях сталкерът. — Хубаво чувство.
На Артьом това не му хареса. Хаотичните бръчки също не му харесаха, и железните зъби, и присвитите очи. И това, че този човек идва при Саша, когато си поиска, и се ползва от нея с тези същите зъби и очи. Не му се искаше да си представя това, но така се случи.
И най-главното — на ръст той стигаше до раменете на Артьом. Как можеше тя изобщо с него?!
