— Ти също ли праскаш Сашка? — попита го ни в клин, ни в ръкав Савелий. — Вече ще се знаем. Хубава девойка. Макар че би могла да ми е дъщеря. Обаче аз нямам дъщеря, така че съвестта ми спи спокойно.
— Я се разкарай — каза му по този повод Артьом; и без това искаше да му го каже.
— Разбирам — намигна сталкерът и не се обиди. — И аз щях да хлътна, ако бях по-млад. Но когато бях по-млад, си имах друга Сашки.
Това изобщо не се хареса на Артьом.
Колата на Савелий беше универсална. Беше покрита с платнище: сребриста, поддържана, смазана, с излъскани черни стъкла, антената изпънала мустак на метър и половина. Особена — с волан отдясно. Артьом се огледа в черното стъкло: на главата — глупавата каска, която му беше дал Савелий, пък оръжието — добро, със заглушител. Оръжието е важно.
Всичко останало на подземния паркинг беше изгнило или разграбено. Не ѝ е весело тук, помисли си Артьом; само тя жива. Сякаш е дошла на гробището да навести своите.
Тя запали веднага.
— Японска — не без гордост обясни сталкерът. — Когато и да се кача, непременно я навестявам. Сега не се мотаят много съмнителни, разбира се, но все пак ми е тревожно.
Измъкнаха се от магазина, излязоха на Садовое.
— В Балашиха, казваш?
— В Балашиха.
— А къде там? Той нали не е малък. Град е все пак.
— Като пристигнем — ще намерим.
— Ама че си смешен — каза Савелий.
Понесоха се направо по Садовое. Не биваше да бързат: коридорът между ръждивите вехтории беше тесен, криволичещ. Понякога поемаш по пътека, която се оказва глуха. Налага се да се връщаш. Тротоарите също са задръстени със сблъскали се коли. Когато хората са мислели да бягат от Москва, са газели и по тротоарите. И по други хора. А къде са можели да избягат?
— Е, и какво има там?
Тръгнаха рано сутринта, за да може експедицията да е през деня с неговата мрачна светлина. Небето беше все така замазано с облаци и онова слънце като монета от десет рубли, което Артьом беше видял предишния път, сега не го прожектираха. Нощта се получи черна, изгревът — сив, утрото — изобщо безцветно.
През цялата вечер пи само и само да не мисли, че не той е господарят на Саша; от нощта оставаха още два-три часа, събуди се дори не махмурлия, а все още пиян. Повдигаше му се- може би от домашната водка, но явно от болестта.
В града нямаше гарвани, нямаше кучета, нито плъхове. Сградите стояха, изсъхнали. Само вятърът се движеше, останалото отдавна се беше вкочанило. Дозиметърът тиктакаше като личен обратен брояч на Артьом. Льоха мълчеше, сякаш си беше глътнал езика. Наоколо беше мъртвило.
— Там има аванпост. Червената линия строи колония на повърхността.
— Червената линия? Колония? Защо?
— Ще заселват повърхността — каза отчаяно Артьом.
— В Балашиха? Балашиха нали не е много далеч. Веднага след МКАД. Виж брояча. Кой може да живее там?
— Хора.
— Откъде ти хрумна това, момче?
— Един човек ми каза... Надежден. Каза, че хората от Булевард Рокосовски са ги изпращали там да строят аванпост. Затворници. Лагерът им е на Булеварда. И Булевардът е съвсем близо до Балашиха, може да се стигне пеша. Всичко се връзва, като се замислиш.
— И защо в Балашиха? Какво толкова има там? — не се предаваше Савелий. — Някакви бункери? Военна база?
— Радиоцентър. Може би. Като че ли. Така че... Логично е да се свързват с някого, щом е радиоцентър. — Артьом обърна глава, погледна Савелий — как ще реагира? — Така че мисля, че някъде има оцелели.
Аванпостът.
Докато лежеше на продънения сгъваем диван на Саша в нейната стаичка, имаше време да си го представя. Това вероятно е крепост със стени, високи няколко метра, кули с картечни гнезда — срещу враговете; затова пък вътре — като в стъклена топчица с детски сняг — уютен рай. Но как, какъв? Хората, разбира се, са без противогази, дишат въздух. Децата си играят... Всичките са сити. Има домашни животни. Патици може би? Оранжеви. Е, гъбите, ясно; са израснали огромни. И целият вътрешен двор е в сочна зеленина; шуми от вятъра, прелива се. Общо взето живеят, а не съществуват.
На лицето на Савелий вместо кожа имаше бледа зелена гума; от думите на Артьом гумата не се смръщи, не се опъна. Вместо очи Савелий имаше кръгли стъкълца, те можеха само
да се пулят, но не умееха да се присвиват. Дали сега му беще смешно? Или се ядосваше, че се е хванал с такава бездарна глупост? Питаше се заради какво рискува? Само ако знаеше кой е съобщил на Артьом за Балашиха и какво са говорели в този момент останалите наоколо.
Савелий изчака малко, после протегна ръка, напипа бутона, включи радиото. Преброди FM, прехвърли се на АМ. После — УКВ. Изоставеният ефир навсякъде виеше слабо като вятър в голите клони. Въртеше се в безвъздушното пространство отровената с инсектициди Земя и само в една нейна точка седеше човекът като самотна неотровена листна въшка. Седеше, покрит с небесен похлупак, неподвижно и сънено; нямаше къде да се дене, а смъртта не идваше.
— Добре би било, ако още някъде имаше оцелели — отговори Савелий и също погледна Артьом. — Ами ако изведнъж се окаже, че е истина?
Артьом чак не му повярва, че говори искрено.
