След това храсталаците отминаха и се ширна простор, отрупан с многоетажни кутийки; Шосето на ентусиастите се разрасна с по още едно платно от всяка страна и всичките, с изключение на просеката, бяха изцяло затрупани с мъртъвци; накрая пред тях се усука в бетонна примка грамадна естакада.
— Пресичаме МКАД — съобщи Савелий. — След него е Балашиха.
Артьом се понадигна на седалката.
Къде ли е чудото? Веднага след пръстена? Нима трябва просто да пресекат околовръстния път и фонът веднага ще спадне? Не, броячът като че ли зацъка по-бързо; просеката се стесни, тук я бяха разчиствали по-небрежно и стана по-трудно да се движат с висока скорост.
МКАД беше много широк, като път към царството на мъртвите и като че ли безкраен. На него, в очакване да се явят пред съда, се бяха подредили наравно и леки коли, и камиони, и неугледни руски кутийки, и солидни чуждестранни лимузини На няколко камиона кабините им бяха вдигнати напред, сякаш им бяха секли и недоотсекли главите; всичките бяха изкормени. Желязното стадо се простираше от хоризонт до хоризонт; МКАД се завърташе незнайно накъде като самата земя.
Но тук земята не свършваше. А продължаваше все същата.
Подминаха табелката „Балашиха“.
Извън МКАД нямаше нищо по-различно, отколкото вътре,
Жилищните сгради бяха поразредени; вместо хрушчовки край пътя се мяркаха развалини на фабрики. Какво друго имаше? Разбити павилиони край прекатурените автобусни спирки; автобуси като газови камери с панорамни стъкла; вятър: рентгени в лицето, летят от изток на запад. Настъпва денят, а никой него вижда. Артьом е готов да изгуби вярата си и да се разпопи, възпира го само едно: просеката продължава нататък. Накъде?
— Е? Накъде? — попита Савелий. — Накъде да вървим, Суссанин?
— Къде? — попита Артьом онзи човек, който кашляше в тунела.
Защо му беше повярвал? Саша му беше казала: „Не вярвай на никого“.
А как да не вярва? За какво тогава да се хвана, Саш?
— Ето! Какво е това там? — размърда се отзад Льоха.
— Къде?
— Там! Какво има там, вляво? Мърда! И не е само!
Мърдаше.
Въртеше се.
Край пътя, на едно открито място, се издигаше една кула — не кула, мелница — не мелница... Заварена от релси ли, от какво, кръстовидна конструкция с височина около четири етажа, широка в основата и стесняваща се нагоре; към върха ѝ беше прикрепено огромно витло с три перки. Източният вятър, без да подбира пътя си в бързината, попадаше в капана му и за да се освободи, въртеше перките.
— Ето и там! Погледни! И още!
Вентилаторите бяха подредени един след друг покрай банкета; зад първия се криеха останалите — един, втори, трети, четвърти, много. Перките имаха дължина от един до три метра, неравни, обковани със сива като небето ламарина; един поглед беше достатъчен, за да се разбере, че не бяха доставени от завод, а направени на ръка, сглобени след края, след Войната, сигурно неотдавна. Може би ги бяха правили съвсем скоро.
Скоро, сега!
Някой беше построил скоро на повърхността тези вентилатори, тези мелници с някаква цел!
Винтовете се въртяха несъгласувано: сякаш цяла ескадрила се канеше да излети от летището — може би ескадрила от същите онези бели тумбести бавнолети с прозрачни крила. Или тези перки искаха да задвижат цялата планета, да я преместят на някое друго място — до някоя обитаема звезда, където хората могат да се прехвърлят и така да се спасят?
— За какво служи това? — попита гъгниво Льоха от задната седалка.
Артьом знаеше за какво.
— Те са като нашите велосипеди в станцията — обясни му мед известно време с прости думи, очарован от гледката. — Това са генератори. Изработват електричество. От вятъра.
— А то за какво е?
— Ти тъп ли си?! Това означава, че тук живеят хора! Тук! Кзде иначе ще се нуждаят от толкова много електричество? Колко са? Погледни само! Брой; шест, седем, осем, девет! Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет! Ей там има още! Това може да захрани цял блок! Или два! Или три! Четиринайсет! Петнайсет! Шестнайсет! Представяш ли си?! И това всичкото го е построил някой! На повърхността! Как е фонът?
— Все същият — отвърна Савелий.
— Ами майната му! Значи, някак си са му хванали цаката! Или са си построили нещо за изолация. Но поне е на повърхността! Защо на червените им е трябвало на повърхността? Какво знаят те, което ние не знаем! Тук си имат светлина! При нас в цялото метро няма толкова светлина, колкото произвеждат тези ветрогенератори! Тук целият район може денонощно да се осветява! Спри, чичка! — извика Артьом на Савелий. — Спри, искам да огледам отблизо!
Савелий спря край пътя.
Артьом изскочи, закуцука към ветрогенератора, примижа, вдигнал глава към небето, към бавно поскърцващите перки, Всичко работеше: от вятъра и скърцането тези джаджи правеха ток. Нито една не бездействаше.
Приближи се предпазливо Савелий със своя спецназовски снайперски винторез. Проучи вятърната мелница. После се огледа, ослуша се.
— А къде са тогава тези твои хора? — попита той Артьом.
— Къде е този твой район с живи хора, които използват това електричество, за да си варят каша и да си светят в клозета? А?
