— Не, почакай. Ето, сега толкова много неща ми се иска да ти кажа... Че си великолепна и че с теб ми беше толкова хубаво, че с моята жена отдавна не ми е било така, и че искам да те отведа оттук и ще го направя, когато успея... А всичкото това днес други ти го казаха.
— И вчера също.
— Че и вчера.
— Тогава какво? Сега няма да ми кажеш нищо такова?
— Да кажа?
— По-добре ми дай вода. Ей там е.
*
* *
— Кръстче... Вярваща ли си?
— Не знам. А ти?
— По-рано не вярвах. Някак успях да попадна сред Свидетелите на Йехова. Беше толкова глупаво и смешно. След това още дълго време... Като се замисля... Да. А сега... Вероятно да. Аз... Понякога се моля. Често. Но не като да чета молитви... А моля за нещо. Дай, Господи, да я караме така: ти на мен, аз на теб.
— Тоест искаш да се спазариш с Бог. Както всички мъже.
— Пак ли ти?
— Ох!
— А жените не са ли така?
— Не са.
— А как?
— Така, че ако Бог не съществува, значи, човек просто няма за какво да се държи тук, в това метро. Тогава работата е съвсем безнадеждна. А той... Прощава. Казва: потърпи. Трябва да се търпи, но това е за добро. Да, хората се мъчат,
хората умират. Но не просто ей така. Това е изпитание. Трябва да се издържи. Ти не се мърсиш, ти се пречистваш. Просто си спомняй за мен. Пред мен винаги можеш да си излееш душата Самият аз не мога да говоря, но слухът ми си е съвсем в ред. Ако ти се иска да се извиниш — извини се пред мен. Ако ти се иска да изпуснеш парата — също може. Давай. Удари ме. Не го задържай в себе си. Ако искаш да обичаш някого — обичай мен. Аз съм ти и баща, и съпруг. Остави се в ръцете ми. Аз всичко ще понеса. Понесъл съм какво ли не. Разбираш ли? Земята без Бог не е кръгла, а като чакъл. Едни ъгли, едни остри ръбове. Бог я прави такава кръгла, гладка.
— Да. Без Него няма за какво да се държим. Така е.
— Трябва само да Му простим за онова, което е сторил с човека, за войната, за разрушената планета, за всички убити.
— Не е той. Ние сме. Той и после още ни е протягал ръка, за да ни измъкне от ямата. А ние в нея — със зъби и нокти. Всъщност Той трябва да ни прости. Не знам дали ще го направи. Аз на негово място не бих го направил. Богът Отец никога не прощава. Целият Стар завет е само войни и спецоперации. А Исус, обратното, прощавал на всички.
— Не съм я чела. Библията е за онези, които не вярват. За да ги убеди. А ако просто вярваш, това е, всичките тези приказки просто те отминават. Добре. Късно стана вече.
— Ами ако тя не е разрушена цялата? Планетата?
— Лека нощ.
*
* *
— Спиш ли?
— Как да заспя с такива съседи.
— Ами ако все пак ти кажа, че не цялата планета е унищожена? Ако не всичко е заразено?
— Нещо присъни ли ти се, какво?
— Истина ти казвам. Знам го. Чух го от един човек. И не е далеч, а тук, при нас, под Москва. Наново усвояват повърхността. Тайно от всички. В Балашиха. По картата се намира на по-малко от час оттук. Там строят нещо. Аванпост на повърхността. Значи, че там земята позволява...
— Колко време прекара горе без гума? И какво ти се случи? Помисли.
— А най-важното е, че този аванпост го строят до радиостанция. Какво ти говори това? Че се свързват с някого. Може би готвят евакуация? Представи си: връщане на повърхността! Само трябва да се отиде в Балашиха.
— Кой ти го каза това?
— Един човек. Какво значение има?
-Тук много хора разказват... различни неща. Просто хора — и не просто. Не бива да се вярва на всичко. Не бива да се вярва на нищо.
— Ще дойдеш ли с мен, а? В Балашиха?
— Не.
— Смяташ, че там няма нищо? Ти също ли си мислиш, че сме единствените? Че напразно излизам горе? Че съм безполезен идиот? Че ще ми се родят изроди? И че всичко ще бъде напразно?
— Просто не ми се иска да умреш. Точно сега кой знае защо, не ми се иска.
— Нямам и намерение. Но въпреки това ще отида там. Само да се пооправя — и напред.
— Прегърни ме.
*
* *
— По-дълбоко! По-дълбоко! Какво ми се правиш на девственица?!
— Ой... Боли ме!
— Затваряй си плювалника, курво. Да не искаш да те вържа.
— Недей. Не е нужно, моля те.
— Вие всичките мрънкате. Все мрънкате, кучки. Мислиш си, че ще ти повярвам, че си такава мъничка и чистичка. Ти си мръсна, мръсна твар. И ти харесва, когато тебе така... Когато те нанизват на кола?
— Боли!
— А така?! Така не те ли боли?! На! На ти още!
— Негодник... Само ако...
— Кой си ти? Какъв си? А? Ти какво?!
— Боклук. Боклук. Гнус. Ще те загробя.
— Убиват ме! Охрана! Убиват! Убииииии...
*
* *
— Довечера не бива да нощуваш тук. Той ще дойде.
— Кой той? Господарят ли?
— Няма значение.
— Онзи твоя белег, на корема. Изгореното от цигари. Той ли ти го направи?
— Не. Не е той.
— Лъжеш ме, нали? И аз имам изгаряния, ето тук. След онази нощ. След онази нощ, когато с теб... Когато се запознахме. Онзи мъж, който ме намери в коридора. Пълзях пиян. Той ме подбра и ме заведе при теб. Той те даде на мен. Това ли е господарят ти?
— Какво те интересува?
— Той ли те изгори с цигара? Защо търпиш такива неща? А на мен защо? Там, на ръката, е татуировката на Ордена. Беше.
— Знам какво имаше там, Артьом. Прочетох. Помня оназя нощ.
— Защо господарят ти я изгори? Защо те е измъчвал?
