Артьом хвана хобота и рязко свали гумената маска. Искаше да си поеме въздух, за да не се побърка; беше забравил, че труповете миришат. Сладникавата, противна миризма го удари право в главата, той се задъха и повърна жлъчка.
Побягна, повлече крак по-далеч от разровения гроб, а в ушите му скърцаха перките на ветрогенераторите. Той стигна до тях — ето ги, стоят в стройна колона; много труд, много усилия са нужни, за да ги издигнат тук. Но са ги издигнали. Сигурно много време е минало, докато ги поставят всичките. Едните тихичко са умирали, на тяхно място са идвали други — не, не са идвали сами, довеждали са ги, политически и всякакви други всъщност, да стоят аванпоста — и почти никой не се връщал; сигурно само онези, зуевските хора, са успели да избягат, но тях и в метрото успели да ги намерят, очистили ги набързо да не се разприказват. Ето така.
Тенекиените крила на ветрогенераторите се въртяха, без спират, проблясваха безжизнено под бледото слънце, но това не беше самолетната ескадрила от сънищата, а ножовете наме. сомелачка, към която от Москва, от метрото, докарваха хора за да ги превърнат в храна за кучетата, а от живота им да изпомпат електричество.
— За какво? — попита Артьом. — За какво ви е толкова много светлина?
Изплю кисела, горчива храчка и си сложи противогаза.
И в този миг зад дърветата изрева кола!
Артьом се просна на земята и започна да маха с ръка на спътниците си, които се връщаха от ямата. Те също залегнаха, за да не ги забележат през оголената гора.
На пътя излезе камион — с шест огромни колела, на прозорците решетки, вместо броня — зъбат таран, вместо каросерия — железен фургон с тесни бойници и малка вратичка, целият боядисан в сиво. От страничния път той излезе на безкрайното Шосе на ентусиастите, на просеката — през същото място, откьдето бяха минали те с тяхната японска кола. И там се спря. Какво чакаше?
Артьом не дишаше. Бяха ли ги чули? Търсят ли ги? Виждат ли небрежно зарязаната зад тях кола?
Не. Отново се чу бръмчене и иззад завоя се появи още един камион, същият като първия. Прясно боядисан. Застанаха един зад друг, блъвнаха черен дим, забоботиха и поеха към Москва. Движеха се по просеката, вписвайки се идеално между струпаните консерви, и съвсем скоро вече почти не се различаваха върху сивия асфалт.
— Оттам — каза Артьом. — Зад завоя. Какво има там?
А точно там над дърветата стърчаха електрическите стълбове.
Той тръгна по банкета, пръстите му несъзнателно обхванаха дръжката на автомата; нямаше значение дали Савелий и Льоха вървят след него, или бяха размислили. Трябваше да намери това място. Трябваше да разбере какво има там. Заради какво бяха докарали тук всички тези хора.
От Шосето на ентусиастите свърна по страничния път; на табелата пишеше Обходно шосе.
И още преди да стигне до тях, започна да се досеща. Това не бяха електрически стълбове.
Това бяха радиокули.
Една, две, три, десет, колко? Та това беше радиоцентър!
Той се затича към него с накуцване и кулите изпълзяха иззад дърветата, където досега се бяха крили. Издигаха се към небето, изплетени от желязо, ажурни и огромни. Къде се слагаше жицата на Антон, която той размахваше по покрива на небостъргача! Ето това са антени, които трябваше да достигат до края на света! Ако и те не успеят да хванат сигнала от Полярни зори, кой би могъл?
— Почакай! — улови го за ръката Савелий. — Къде хукна? През главния вход?! Покрай пропускателния пункт?!
— Майната му — каза Артьом. — Ако ще и през главния да е. Това е радио, разбираш ли? Това са антени! Радиостанция! Ето за какво са всичките тези генератори! Построени са близо до нея! Не до селище! Няма селище! Те са тук! За да захранват антените! А всичките онези работници са ги заровили тук, за да може да заработи радиото! Разбираш ли?! Значи какво? Има с кого да се свържат! С твоя Урал може би! С бункера в Ямантау! Комунягите разговарят с някого! Разбра ли? Иначе защо да го охраняват?... Ти, чичка, прави каквото щеш. На мен така или иначе ми остават три седмици, трябва да разбера.
Той си издърпа ръката и закрачи нататък.
— Почакай, тъпако! — зашепна му яростно Савелий. — Къде хукна? Какво можем срещу тях ние тримата... Дай първо да поседим, да помислим.
— Ти седи, аз ще разузная.
Покуцука под дърветата — вече виждаше бетонната ограда, зад която се издигаха кулите. Само да можеше някак през оградата... Дали няма врата? Не, не бива през вратите.
На едно място дърветата се приближаваха до оградата, Артьом се изкатери по клоните им; отгоре по бетонната стена беше опъната бодлива тел. Нищо: това вече не го плашеше. Тикна автомата — бие ли ток? Не. Хвана се, скъса си ръкавици, те, разпра панталона, кракът му пак се окървави, но дори него забеляза веднага. Прехвърли се от другата страна. Скочи върху здравия крак. Криво-ляво.
Ако го видят, ще го трупясат на мига.
На хубаво място скочи. Не го видяха веднага: теренът беше обрасъл с храсти, задръстен с кирпичени постройки, с разни вехтории, в ъгъла даже един багер се беше свил, спеше —същият може би, с който бяха копали землянката за строителите.
