— Ами хубаво. В такъв случай да се махаме оттук. Може и да е предупредил своите, с уралите. Набързо. Сега ще се върнат и край с нас. Алексей например е извън строя.
— Жив ли е?
— В нокаут. Добре са го уцелили. Прибрах го в колата. Накратко, давай, събирай пистолетите на момчетата и да се прибираме у дома. Поне някаква полза да има от това пътуване.
Артьом кимна.
Нямаше какво повече да се прави тук. Той лично нямаше какво да прави където и да е.
Артьом стана от стола. Краката му не се подвиха. Очите бяха пресъхнали. Пръстите, които на Пушкинска се бяха сковали в кръг около дръжките на количката, сега напразно бяха разположени така, сякаш стискаха приклада на автомат: с показалец, леко щръкнал напред.
Отиде до радиста, взе му пистолета. На радиста не му се досвидя, веднага му го даде. Униформата му беше безлична някаква, без отличителни знаци. Кой си ти? Какъв си?
Затътри се до улицата. Взе автомата на един, на друг. Спомни си, че на покрива има картечница. Не му се искаше да се връща обратно в радиоцентъра.
Вратите на колата бяха разтворени. Льоха идваше на себе си и леко простенваше. Радиото в автомобила пропращяваше силно, отчетливо. Точно както в апаратната. Можеше изобщо да не ходи там. Можеше и да не убива други хора. Да не си трупа на душата грях, за който ще трябва да се отчита след три седмици.
Артьом седна на земята. Огледа се тъпо.
Вратата на караулното зее отворена. Иззад крилото ѝ стърчи ръка, вкопчила пръсти в асфалта. Наблизо е трансфер, матерната подстанция, на капака ѝ — жълта табелка с мълния. Двуетажният център с необщителния радист. Какво толкова има да се охранява тук? За какво са им били двата урала? Защо им е притрябвало да строят ветрогенератори? Защо са изкопали ямата с багера? За да докарват хора от метрото? За да хранят кучетата? Бегълци да търсят?
Скърцаха вятърните мелници, произвеждаха електричество, пълнеха контролната зала, зареждаха проклетите кули.
Мелеха душите на брашно, живота — на прах.
Скърцаха, скърцаха отегчително, намотаваха червата на Артьом на своите перки: ииии, ииии, ииии, ииии, итш, ииии.
Глухите, безполезни кули стърчаха над главата му.
Ииии, ииии, ииии, ииии, ииии!
Той скочи и закуцука с изненадваща бързина, породена от насъбралата се в него омраза, към трансформаторната подстанция. Разби ключалката с приклада, ритна вратата — тя издрънка като пропукана камбана — и влетя вътре. Ето го електрическото табло: лампички, превключватели.
Глупаво, несръчно мушна дулото в таблото. Лампичките изхрущяха.
— Защо, гадове такива?! За какво ви е толкова много светлина?!
Обърна автомата, хвана го като пръчка, като тояга и със замах го стовари върху таблото.
Разхвърча се пластмаса, разхвърча се стъкло, на изпопадаха изкъртените бушони, лампата угасна.
Сграбчи снопче цветни, сякаш детски шнурчета, и ги дръпна към себе си.
Вътрешностите па Артьом горяха, вътре всичко беше сгърчено, свито и изобщо не го отпускаше. Искаше му се да унищожи всичко тук докрай, да го разруши до основи, да разпилее тази проклета безсмислена станция, да пусне тока от месомелачките в земята, в слънцето, в космоса.
Сълзите може би щяха да помогнат. Но в очите му нещо беше умряло и сълзите не можеха да потекат.
— Ей! Артьом, насам!
Той излезе от угасналата подстанция на улицата — напрегнат, неудовлетворен, неуснял да се освободи нито от отвращението, нито от глупостта, нито от мрака. В ушите му звънтеше.
В устата му отново ръждавееше от кръвта.
Видя, че от японската кола с разтворени врати му маха Савелий.
Незнайно защо не носеше противогаз.
— Какво?! — изкрещя Артьом, за да надвика звънтенето.
Сталкерът отвърна нещо шепнешком, не чуто, повика Артьом с жест. Той се затътри към колата.
— А?!
— Ела тук, тъпако.
Бръчките по лицето на Савелий се бяха събрали в странен рисунък. Сякаш се усмихваше. И едновременно с това като че ли му беше непоносимо страшно. Усмивката му беше налудничава, с железен блясък.
— Какво?!
— Не чуваш ли?!
Артьом най-после докуцука до него. Намръщи се. Какво още?!
От вътрешността на колата нещо... Нещо...
Той погледна смаяно сталкера, скочи на предната седалка и с треперещи ръце започна да шари по копчетата: как се усилва тук?!
— Това твоят диск ли е?! Подиграваш ли се, гадино?!
— Дебил! — смееше се Савелий, надничайки през отворения прозорец. — Не можеш ли да различиш „Продиджи“ от Лейди Гага?
От колоните се лееше музика.
Тиха, неясна, примесена със свистене и по нищо неприличаща на онази музика, която ма Артьом му се беше случвало да чува в метрото. Не китара, не раздрънкано пиано, не меланхоличните басови химни за Деня на победата; някакви смешни превземки, не музика — но дръзки, стимулиращи, живи. Прииска му се да потанцува на тая песен. А върху нея се носеше познатото: фффффффффшшшшххххх... Това беше радиото, а не диск. Със сигурност беше радиото. Музика! Не позивни, а музика! Някъде хора слушат музика! И я пускат! Не говорят: ние тук оцеляхме някак си, а вие там оцеляхте ли? А пускат музика, за да могат другите хора да танцуват на нея.
— Какво е това? — попита Артьом.
— Това, мамка му, е радио! — обясни му Савелий.
