— И още как. Дреме ми, не ми ли вярваш? Дреме ми за метрото. За хората. За това кой къде държи някого. Това не ме за-ся-га! Аз знам нещо друго. Ако се забавим тук още десет минути, ще нахранят кучетата с нас. Стига с това глупаво геройство. Сядай и да тръгваме!
— Не мога — отвърна Артьом след кратък размисъл, като отначало говореше тихо. — Не мога в шибания Париж, след като всичко ми е тук... Трябва да ги изведа. Да им кажа... На всички. Та тях ги правят на глупаци! Всичко, което правят те... е напразно! Тунелите... битките... глистите... Всичко, разбирашли? Всичко това е напразно! Жизнено пространство... Война... Болест по гъбите... Глад. Четирийсет хиляди души! Не само вторият ми баща, не само... Останалите! Всички хора! Те трябва да бъдат пуснати!
— Както искаш — отвърна му Савелий.
Артьом помълча. Протегна ръка към Льоха, отново отпи от натрощените зъби.
— Ами и ти както искаш — рече той.
— И какво смяташ да правиш?
Главата го цепеше. Артьом сви рамене.
— Ще остана тук. Ще се опитам да ги разруша. Кулите.
— Как ще ги разрушиш?
— Не знам. Може би тук имат някакви гранати.
— Аха. Гранати му се прищели. На тепсия. Добре, няма полза. Искаш да умреш — оправяй се сам.
Артьом кимна.
— Ало, публиката! — Савелий се обърна към Льоха. — А ти с кого си?
— Аз засега съм тук — изрече първоапостолът с червените си устни. — Не съм се уазбъузал.
— Ами чупете си главите тогава — реши Савелий. — Дай поне да ти видя рамото.
— Ти нали бързаше?
— Аз имам бинтове и спирт, а ти само един гол задник — въздъхна Савелий. — Ако бях на твое място, нямаше да се репча. И още може да глътнете по едно аналгинче. С изтекъл срок на годност е, но докторите казват, че важното е да вярваш в него. Прощален подарък.
Куршумът беше излязъл от обратната страна. Плиснаха спирт, омотаха го с бинт. Получи се. Дадоха и на Льоха да си изплакне устата. И в аналгина повярваха.
— Забъркваш се в нещо, което не е твоя работа — каза сталкерът на Артьом. — Като че ли някой ще ти даде сега да спасиш всички. Самотен каубой, бля.
На Артьом не му се говореше за това.
Савелий хлопна вратите, хвана волана, обърна колата в обратна посока. Вече беше излязъл наполовина през портала, ко- гато намали за последен път. Подаде се през прозореца.
— Ще ви убият, дебили!
— Ми какво да се прави — отговори Артьом; в лицето го удариха кълба синкав дим.
*
* *
Затвориха ръчно портата. Колко щяха да издържат тук, когато започнат да ги щурмуват? Три минути? Пет?
— А ти защо остана?
— Ами какво — отвърна Льоха. — Къде да ходя. Хайде да уазпеудушиним тая гадост набъузо — и вкъщи. Може да успеем да се пуомъкнем.
— Аз ще отида да потърся с какво да ги...
— Суушай, Аутьом... Все си буъскам гуавата: защо са нужни тези загуушитеуи?
— Питай червените. Може би за да разказват навън, че метрото — това са те? Че те са властта в Москва? Може би готвят удар по Ханза... Получават помощ от някого отвън. Видя ли каква техника? Нима такава е останала при някого в метрото?
И онзи офроудър на Театрална, подсказа той на себе си Те нали отстрелваха фашистите в униформена противохимичца защита. Нима война?
Ето: обясни на Льоха, а самият той не разбра. Как е възможно? Как е възможно четирийсет хиляди души — или колкото са там — да се държат под земята? Интересно каква цел оправдава такова нещо.
— Качи се на покрива. Там остана картечницата. Наблюдавай пътя.
Отново се затътри покрай радиста.
— Къде са ви гранатите тук?
Оръжейният шкаф стои празен. Всичко са разграбили при обявяването на тревогата. Стаичките — в едната нарове, в другата — столова, нищо не можеш да скриеш. Докато се връщаше покрай апаратната — надникна. Всичките светлинни са угаснали. Тишина, във въздуха виси прах.
Само едно нещо беше жалко.
Ще вземеш ти, Святослав Константинович, безкрак при, | да слушаш размразилия се ефир, а вече няма да има пред кого да се извиниш. А добре би било да се добера жив до Москва, за да поседя заедно с теб пред приемника. На ти сега, татенце. В допълнение към нашия разговор. Аз, разбира се, съм шизо и аз, разбира се, съм вманиачен психопат и определено не съм достоен за твоята дъщеря. Само че, Святослав Константинович, слушай. Послушай, послушай. Не се мръщи. А? Да, това е Петербург. А ето това е Париж. Аха, това е на английски. Точно, това е Владивосток. Как така? Ето така. Ето така е, че Червената линия дявол знае кога е пуснала заглушители. За-глу-ши-те- ли, Святослав Константинович. Да, да. Ти сигурно знаеш какво е това за разлика от мен? Знаеш, а си го проспал. Ние мислехме че те са си строшили всичките зъби в Ордена, мислехме, че са си платили скъпо за този бункер, ние загубихме половината си момчета, за да не им попадне бункерът в ръцете. А на тях може изобщо да не им е пукало за нашия бункер. Те са имали по-мащабна идея. Не е ли възможно, Святослав Константинович, с този бункер те просто да са се прикривали, да са ни отвличали вниманието, да са ни изтощавали с тази обсада, за да не обърнем внимание на главното. А?
