Взе от радиста и маската му вместо своята едноока и излезе на улицата. Заобиколи сградата, излезе при кулите. Здраво вкопани, с корени в бетона и още прикрепени с железни стоманени въжета към земята от всички страни. Не могат да се срежат, нито да се разкачат. На най-близката видя стълбичка от арматура, качи се горе — да погледне колко време е останало.
Пропуснал си, Святослав Константинович. Пропуснал си заглушителите. Пропуснал си уралите, проспал си войната. Остаряваш, татенце. Ти, разбира се, може да не ми вярваш, понеже аз съм вманиачен, но ти послушай, послушай ефира. Послушай и кажи: а сега каква е мисията на нашия Орден? Да продължава да гази в свинските лайна? Или да изведе хората на повърхността? Нашите хора да загиват, за да остават хората морлоци? Или да им помогнем да се доберат до място, където фонът да бъде поносим? Където те могат да живеят?! А на мен за какво ми е всичко това? За нищо! Аз вече няма да бъда Мойсей, Святослав Константинович, а и на мен всъщност не ми пука. Аз просто ей така, за да се изфукам пред една проститутка. Вече няма да успея да бъда и Мойсей. Аз след три седмици се демолибизирам. След три седмици оттук — към месец май, при оранжевите патици, да ближа сладолед. Но ти — ти би могъл. И още можеш. Там никъде не е казано, че не приемат Мойсеевци заради инвалидност.
А?!
Добре, върви по дяволите.
Разбитото коляно не се свиваше, не се изпъваше. Наложи се да се катери с него така, сякаш се измъкваше от малък ад с накуцване и подскоци, като се издърпваше с ръце.
Пълзя, докато територията вътре в оградата не стана с paзмера на цигарена кутия. Вятърът беше злобен, искаше да издуха Артьом и да го отнесе, мачтите се движеха въпреки стоманените въжета. Видя миниатюрния Льоха, видя миниатюрния багер, през просека в горичката видя пясъчника с мъртъвците, детските ветрени мелници.
На запад, към града, шосето беше заслонено от многоетажни блокове с пусти очи. Затова пък на изток имаше открито пространство до самия хоризонт. От Савелий вече нямаше и следа — много бързаше за вкъщи. Обаче се показа нещо друго. Някакви бръмбарчета едва забележимо пъплеха по пътя в далечината. Жалко, че сталкерът беше взел със себе си своя винторез. Хора ли бяха това?
Докато се спускаше, си мислеше: а къде бяхте вие по-рано, хора?
Защо не сте се добрали до нас?
С радиото, да допуснем, ситуацията е такава: ето, издигнали са червените тези кули, за да не може никой в метрото да се свързва с останалите градове. И радиоефирът е пуст, добре. Но ако има още места, които са живи, обитаеми — нима никой от тях не се е опитал да се добере до Москва? Защото нали в метрото няма хора от тези други места — нито Артьом някога ти е срещал, нито някой от познатите му. Как така?
Ние не знаехме нищо за вас. На нас ни бяха запушили ушите, бяха ни вързали очите, бяха ни вкарали под земята. Казаха ни: където си роден, там ще има полза от теб. А на вас какво, не ви ли пукаше за нас?
Скочи със здравото коляно напред върху прашната почва, закрачи бързо към караулката при портата. Дали няма да се намерят гранати?
— Е, какво? — извика му Льоха.
— Там, на пътя, има някого! Идват от областта! Не изпускай пътя от поглед!
Интересно, дали са от чужд град? Или например разузнаването се връща в аванпоста? Скоро ще се изясни. Вече съвсем скоро.
Почти беше достигнал до караулката, когато изведнъж се сепна.
Багерът!
Такава машинария със сигурност би могла да строши мачтите. С кофата... Или с тяга. Стига да е в движение...
Свърна от караулката към ъгъла. През продънените гъсеници буренът се беше добрал до чудовището — оранжевата боя се беше олющила, стъклената кабина се бе напукала, вратата не се затваряше, стрелата на кофата се бе опряла в земята уморено и умърлушено като лицето на пияница в дюшека.
Работи ли?
Скочи върху гъсеницата, вмъкна се в кабината. Как изглеждаха нещата?
Никак. Нямаше волан, вместо него — ръчки; на едната ръкохватка — муха в стъкло, на другата — железен череп. А, и още: от пода се подаваха педали, имаше и бутони. Отворът за палене е залепен с нещо, затова пък стърчат проводници. Несвързани. Да пробва ли? Червен с червен, син със син.
Ползвате ли я тази вехтория, или не? Е?!
Свърза оголените краища: нещо се пробуди вътре, желязото се разтърси от конвулсии, затрепери. Полъхна на сгурия. Артьом постави неуверено крак върху педала. Искаше да потегли, но конвулсията, която беше съживила машината, отмина и тя утихна. Укроти се. Издъхна.
Артьом ли беше направил нещо не както трябва? Под противогаза стана горещо: това не съм го счупил аз!
Погледна към очуканите, напукани прибори: стрелката на горивото почти допира нулата.
И това е.
Отново започнаха да се чуват ветрогенераторите. Удряха в ушите, в нервите.
Илюминаторите на противогаза се замъглиха: нямаше време, нямаше решение, напразно беше останал самият той и беше разрешил на апостола да остане. Заобиколи багера, намери откъде се сипва горивото. Извика вътре: ууу!
Мамка му.
Заподскача към караулното, влачейки крак: може би там имаше нещо? Гранатомет?
