Мачтите се издигаха като желязна гора зад прозореца; всяка си имаше телени лиани, обгръщаше с тях своя диапазон, смучеше соковете му. Затова и тук бяха толкова много: за да заглушават едновременно всички далечни гласове.
Значи, можеше и да замени тях със своя глас.
Пръстите и очите отново зашариха по клавишите. Да включи предаването на УКВ-СВ-КВ-ДВ...
Артьом докосна микрофона на слушалките. Изви го към устата си: слушай ме сега. Проследи с пръсти къде се гмурка кабелът, намери на пулта клавиш с лампичка. Натисна го, чу пукане в ушите.
В ушите му се изкашля цялата планета.
Застина. Смъкна противогаза: те трябваше да го чуват ясно, всички те. Всяка една негова дума. Облиза напуканите си устни.
— Тук е Москва. Чувате ли ме? Петербург? Владивосток? Воронеж? Новосибирск? Чувате ли ме? Тук е Москва. Ние сме живи! Не знам чували ли сте ни по-рано... Ние вас — не. Ние мислехме, че сме останали сами. Мислехме... че няма никого повече. Никого и нищо, разбирате ли? Как да разберете... Та вие през цялото време сте говорели едни с други... А ние тук... Господи, слава богу, че сте живи! Че ви има. Че вие там... пеете песни. Как сте там? А ние... през всичките тези години... Под земята. Бояхме се да си покажем носа навън. Мислехме, че няма къде да отидем, представяте ли си? Нямаше радио. Нямаше сигнали. Някакви гадини бяха издигнали тук заглушители...
В Москва. В Балашиха. И ни бяха скрили от вас. Бяхме глухи. Като слепи. Седяхме двайсет години... Аз — двайсет години! А съм само на двайсет и шест. Седях под земята. Казвам се Артьом. В подземието. В метрото. Вие поне търсихте ли ни? А аз ви търсих... Ние ви търсихме. Мислехме, че целият свят е изгорял, цялата земя... Че няма къде да отидем, да изпълзим, оттук... Но въпреки това ви търсехме, надявахме се. Вие как сте? Вие танцувате... Как ни се иска при вас. При вас там може ли да се диша без противогаз? Какъв е въздухът при вас? Ние нищо не знаем за вас. Двайсет години проседяхме тук. Аз даже не знам защо. По каква причина. Не разбирам. Защо ние тук... В тъмнината? В бетона? Ние ще открием кой постъпи така с нас. Ние ще разбием тези проклети заглушители. Отново ще бъдем заедно. Това е Москва. Ние ще бъдем с вас, с целия свят, Ние сме живи, разбирате ли? Вие сте живи — и ние! Тук може да има ваши роднини. При нас са оцелели четирийсет хиляди души. А при вас? Ще бъдем една страна. Ще бъде като преди, ще живеем на повърхността. Като хора. Аз... Толкова неща исках да ви кажа... Сто пъти съм обмислял какво да ви кажа. И сега забравих всичко. Дано поне да ме слушате. Ще говоря тук колкото успея. После сигурно ще ме изключат. Тези, които са сложили заглушителите. Тези, които са ни отрязали от вас, Те ще се върнат. Ние ще се опитаме тук да се държим известно време. Но ние сме само двама, а те... Червените... Вие, най- важното, не си мислете, че ви се е сторило. Или че всичко това е шега. Това не е шега. Аз съм истински. Казвам се Артьом. Ако ме убият, другите в Москва ще чуят и ще изведат останалите. Тук ли си, Москва? Ханза? Полис? Всички, които още не са забравили... Кой още слуша? Аз нали не съм единственият. Нас са ни лъгали. Нас всичките са ни лъгали. Отдавна вече е можело да се излиза от убежищата. Да пътуваш, да вървиш — където си искаш. Където си искаш! Ето, Париж... Дори. Или Екатеринбург. Червените са крили всичко от нас. Защо? За да няма надежда? Не знам защо. Не мога да разбера. Ние просто... Ние просто сега можем да живеем. Да се качим всички горе и да живеем. Както преди. Като хора. Както се полага на хората, да живеем! Чувате ли?! Ето: не съм полудял. Тях ги има — и цялата Русия, и Европа, и Америка... Всички ги има! Слушайте сами! Тях ги има — и сега вече и нас ни има!
Той изключи режима на предаване, пусна града до говори вместо него, свали си слушалките. Дали не беше предавал това на никого или беше шепнал на някого? Нямаше как да разбере.
Стига е мучал.
Нека сами да послушат другите. Нека послушат Земята.
*
* *
— Артьом! Тук дойдоха някакви хора! Артьом!
Артьом хвана автомата, надяна маската, измъкна се от буфера, тикна дулото във вихрещата се под скърцащия вятър прах.
При портата, пред решетката, стояха трима.
И тримата бяха протегнали ръцете си нагоре: показваха, че не искат да се бият. Противогазите — някакви простички — и на тримата бяха свалени, висяха на ремъци пред гърдите. Противохимичната защита, също самоделна, не беше увиснала като чувал, като грубите армейски костюми, а беше нагласена да прилепва плътно по тялото. Двамата бяха младежи и си приличаха като братя. Третият беше внушителен мъж с прошарена брада и дълги сиви коси, събрани на опашка на тила.
Младежите се споглеждаха и се усмихваха.
— Все пак има! Има, тате! Хора! Казвам ти аз, че съм чул! — каза единият, доволно поглеждайки към възрастния.
— Здравейте — произнесе онзи спокойно, уверено.
Артьом не сваляше оръжието.
