Не, разбира се, никакви гранатомети. Имаше двама мъртви един на прага, пълзял, за да излезе навън, другият — в стаята гледащ в тавана. Нито единият, нито другият имаха в себе си експлозиви — за какво са им? Прав беше Савелий.
Артьом нямаше да направи нищо с тези кули.
Стояли са, стоят си и ще си стоят. Ще се върнат уралите, хора без отличителни знаци ще застрелят двамата изгубени идиоти, ще ги хвърлят на кучетата — да си трошат зъбите с оловото — ще сменят предпазителите, ще свържат скъсаните проводници и антените, които могат да достигнат до другия край на земята, отново ще зашепнат в хор, задавяйки с тихия си шепот всеки вик.
И на всички, които вече са свикнали с подземния живот, с пустия глобус, няма да им се наложи да отвикват. Те дори няма да успеят да чуят нищо. Няма да успеят да мигнат с очи — и по радиото вече отново ще предават любимата им туберкулозна програма. Проблеснал е светът — и отново е загинал. Отновоте са нормални, а Артьом е шизо.
— Е, как е? — извика от покрива Льоха.
— Никак. Засега никак — отвърна Артьом.
Засега.
Защото нали още не беше късно да си тръгнат. Да оставят това проклето място, да се скрият покрай носещите се урали, да се престорят на изсъхнали пътници на ръждясала кола, да допълзят край пътя до Москва и там някак... Нещо. Още три седмици. Или две.
Обратно в радиоцентъра. Отново покрай апаратната, отново из стаите, хлопане на врати, ритане на шкафове и столове. Къде?! Къде тук има поне нещо?! Как да те унищожа, гадино! Как да те изтребя? Немият радист се мотаеше в краката му — Артьом го отмести ядосано встрани, онзи напук остави кървави следи.
Отново навън. Къде не беше огледал? Обходи задната част на центъра, размърда храстите, поглади бурените. После назад, към останалата без ток караулка. Здрасти, здрасти. Телевизорът измамно показва сиво отражение — същото като отсам, само че по-криво и глупаво. Ако имаше ток, поне би могъл да наблюдава периметъра. Ако имаше ток, би могъл...
Затътри се към трансформаторната.
Разтвори вратата по-широко, подпря я, за да не я затвори скърцащият вятър. Прибързах, извинявай. Не може ли да се оправи тук нещо, а? Ако имаше ток, би могло... Явно вече единственото, което е възможно...
На всички вълни...
Вие нали на всички вълни шепнете, а? Така работите, гадове?
На всички вълни — и на къси, и на средни, и на дълги даже навярно вместо думи, вместо музика и позивни — съскате, заслепявате. Ако не мога да ви съборя — сигурно мога да ви науча да разговаряте?
Пръстите в дебелата гума са непохватни, сянката е непривична — не пропуска светлината, пречи му да гледа, окулярите са запотени и вече текат. Какво е счупил тук? Започна да свързва скъсаните проводници, да закрепва предпазителите по местата им, да ги убеждава.
Нищо. Няма светлина. Ветрогенераторите хленчат, а светлина няма.
— Льоха! Льоха! — той изскочи на двора. — Ти разбираш ли от електричество?
— Защо?
— Слез за секунда, погледни!
Той влезе едва след две дълги минути.
— Ти уи това? Вандау.
— Разбираш ли?
— Ами да. Исках да стана еуектуичау. Доходна уабота. Само дето не я дават на всеки. И там си имат своя мафия.
Артьом надникна навън, промуши лице между прътите на портата. На пътя нямаше никого; не бяха ли успели тези бръмбари да допълзят дотук? Бяха пропуснали завоя?
Първоапостолът продължаваше да се занимава с електотаблото. Разместваше предпазителите, мърмореше си нещо под носа. Крушката под тавана си висеше мъртва, в колбата ѝ нямаше нищо.
— Добре, чуваш ли? Зарежи. Забрави. Не ти е работата това. Да си вървим вкъщи — обади се Артьом.
А самият той погледна към сивкавата ограда, съставена и бетонни ъглови профили, и разбра — оттук няма път към вкъщи, Защото през нея беше толкова лесно да се мине, тъй като беше капан. Вътре може да се влезе лесно, но не може да се излезе, Ще се върти около примамката, очарован, докато пружината не скочи и не му строши гръбнака.
— А кое ми е уаботата? — попита Льоха. — Да тъугувам цяу живот с уайна по десет патуона паучето? Муъдни, засенчваш ми светуината!
— Говедо си ти — каза му Артьом. — Аз те произведох в апостол, а ти ругаеш.
— Ама че си смешник, а? Дай аз тебе да те пуоизведа в апосоу? На мен мама, между дуугото, ми пуедуече гоуямо бъдеще!
Льоха закачи нещо с нокът, щракна.
И настана светлина.
Сърцето на Артьом подскочи. Той сграбчи Льоха и го стисна с всичка сила.
— Това е! Ти си нашият спасител, ти, а не аз. Гледай пътя!
Закуцука към радиоцентъра: в буферната зона светеше лампичка! Нахлу в апаратната. Възседна стола с колелца. Научете ме да разбирам кучешки! Какво има тук на бутоните? Застави
се да си отдъхне, примигна, обходи надписите систематично, отгоре надолу и от ляво надясно. Намери тумблер: „ген. смущ. УКВ“, разшифрова — „генератор смущения“, превключи го от горе надолу. Другите: „КВ“, „ДВ“, различни честоти, разхвърлени по самоделния пункт, както дойде. Нахлузи слушалките, потрака по честотите: изчистили ли са се от съскането?
Прогонил беше змиите от всички честоти... Нали? Така изглежда.
Сега какво?
