Гледаше към тези хора. Младежите бяха румени, подстригани, бяха оставили върху асфалта самоделните си рязани пушки, ръцете им бяха празни; Артьом би могъл сега да повали и тримата зад решетката с един откос.
Но новодошлите, изглежда, изобщо не очакваха това него.
Младите се усмихваха. Един на друг, на Артьом. Като идиоти. Сякаш не са тукашни. Баща им гледаше спокойно, без да се бои от нищо. Очите му бяха сини, дори не бяха избелели от възрастта. На лявото му ухо висеше сребърна халка.
— Кои сте вие? — каза гъгниво Артьом в хобота.
— Това вече Москва ли е? — попита го онзи с прошарената брада. — Ние отиваме в Москва.
— Това е Балашиха. Какво искате от нас?
— Нищо — отвърна важно човекът. — Моите момчета са си набили в главите, че в Москва е останал още някой жив. Че зоват за помощ, разбираш ли. И ето, взехме че дойдохме.
— Откъде? Откъде сте?
— От Муром.
— Муром?
— Има такъв град. Между Владимир и Нижний, Нижний Новгород.
— На колко километра? Оттук?
— Триста километра. Приблизително.
— Вие сте ходили триста километра дотук? Пеша? Кои сте изобщо вие?
— Аз съм Арсений — произнесе брадатият. — Това е Игор, това е Михаил. Синовете ми. Игор — този — ме уверява, че е хванал радиосигнал от Москва. При нас се смята, че цялата Москва е изпепелена. Убеди брат си. А те двамата заедно — мен.
— Защо?
— Как да го кажа... По радиото, нали казвам, викали за помощ. Търсели къде още са оцелели хора. А да изоставяш хора в беда... Не е по християнски. Но виждам, че вие тук и без нас се справяте. Дали може по чашка чай? От път идваме.
— Стойте на място!
— Извинявайте — усмихна се Арсений. — Това тук при вас охраняем обект ли е?
— Тук при нас... — Артьом погледна бързо към Льоха; онзи вдигна ръка — всичко е под контрол. — Тук при нас е обект. Не видяхте ли коли на пътя?
— Разминахме се с един пикап. Ние гласувахме, но той отлетя на пълна скорост.
— Гласували сте?
— С ръка. Нали знаете? За да спре. Искахме да попитаме за пътя.
— За да спре? — Артьом се изкикоти.
— Тук при вас не е ли прието? Да те откара донякъде?
Артьом помълча, заслушвайки се през вятърните мелници: а дали не е засада?
— Вие сте вървели триста километра дотук, за да спасите някакви непознати хора? И мислите, че ще ви повярвам?
— Добре. Може и без чай. Ще продължим нататък — реши Арсений.
— Не, тате! Ти какво? Къде?
— Игор — Арсений шляпна сина си по врата. — Не спори.
— Ами попитай поне как е в Москва? Там наистина ли има останал някой жив? Или... Знаете ли, чичо, аз обичам да се развличам с радиото... И наистина улових няколко пъти. Такова: тук е Москва. Отговорете, Петербург, там, Ростов. Какво беше това?
— Какво беше това — повтори Артьом.
Плъзна поглед по тях. По странните им дрехи, по вдигнатите празни ръце, по увисналите противогази: вместо илюминатори окуляри — голямо стъкло. И видя себе си, отразен. Зад решетката. С гумено лице, с кръгли замъглени очи. Пиян, ранен, натъпкан с аналгин. Погледна сам себе си с насоченото дуло.
Кой знае защо си спомни за черните. Онзи ден на наблюдателната площадка на кулата в Останкино. Защо си го спомни?
Да повярва или да не повярва?
— Почакайте.
Влезе в караулното, замислено и бавно натисна бутона, оварящ портата. Чу как отвън заскърца.
Бяха трима.
Стояха си там и не сваляха ръце. Пушките им на земята.
— Влизайте.
Те отново се спогледаха.
— Да влезем вътре. Можете да вземете оръжията си. А... ще ви разкажа за Москва. И... там има трупове. Не се плашете.
*
* *
— Не очаквам, че ще повярвате. И аз не бих повярвал. Аз и сега говоря на глас, а сам не си вярвам. Не мога да разбера ума си го знам, но не мога да го разбера.
— Яко! — Игор или Михаил даже плесна с длани. -Ето това е животът, ето това е купон! А ще ни покажеш ли метрото?! Че при нас в Муром е толкова спечено, нищо не се случва!
Артьом не отговори.
— И какво... — Арсений се хвана за обецата. — Вие ще останете тук, докато не ви убият?
— Трябва. Ще се опитаме да издържим колкото можем. Общо взето... Това е за Москва. Те може и да не са успели да сигнализират, когато ги щурмувахме. Но сега със сигурност са чули всичко. Скоро ще бъдат тук. Прибирайте се вкъщи. Това не е ваша работа. После... някога ще се върнете. Ако поискате. Когато тук всичко свърши. И не бива да вървите по пътя.
Арсений не помръдваше. Игор и брат му се въртяха неспокойно върху твърдите столове. Бащата пушеше заедно с Артьом, синовете му го гледаха завистливо, но не се решаваха да помолят за цигара.
— Аз не искам вкъщи, тате! — възрази басово Михаил или Игор. — Нека да останем. Аз бих помогнал.
— Няма смисъл — каза Артьом. — Колко са те там? Може би двайсет души. Може би повече. И вече ще са подготвени. Дори и петимата няма да ги удържим. А после... Червената линия. На нея живеят хиляди. Тя има армия. Истинска армия.
— Ще останем ли, тате?
— Идете си. Не бива. Идете, разкажете там, при вас... Във вашия Муром. При вас наистина ли може да се диша без филтър навън?
— Наистина.
— И зеленчуците... си растат? Нормално?
— Покриваме ги при дъжд. Дъждовете са опасни. Пречистваме водата. Но иначе — да. Домати. Краставици.
— Доматите — това е прекрасно.
