— Странно е да слушаме за комунисти. Фашисти. Някакъв отминал век.
Артьом сви рамене. Сега си мислеше: как още от прага, още през решетката не беше отгатнал, че тези тримата не може да са разузнавачи от аванпоста? Та те изобщо не приличаха на хората от метрото. По нищо. Сякаш бяха долетели от Марс.
— А вие там... В какво вярвате?
— Ние там живеем в манастир, а не в самия град. Манастирът ни е стар, красив, на брега на река. Манастирът на Светата Троица. Истинска крепост. Една такава крепост, с небесносини куполи. Изумително място. Там не можеш да не вярваш в Бога.
— И изобщо — в себе си — избъбри разпалено Игор или Михаил.
— Върви ви на вас — усмихна се накриво и скосено Артьом. — А при нас — нито манастир, нито себе си. Нищо не ни е останало.
Арсений загаси угарката си в смачкана консерва от някаква праисторическа риба, изправи се.
— Ти трябва да говориш. Да разкажеш всичко на хората, а ти си губиш времето с нас. Върви.
— Ще ви изпратя.
— Няма нужда. Ти... говори. А ние ще се опитаме да направим така, че да говориш по-дълго.
*
* *
— Идват! От вишката се вижда! Идват вече! Те ли са?
Вятърът се беше уморил и скърцането бе утихнало. Навън
беше станало тихо — памучно тихо като на Садовое. И в тази тишина само бучаха на висок глас, все още съвсем далеч, сякаш безопасни двигатели.
— Колко са? — и без да дочака отговор, Артьом отново запълзя сам към небето.
Те се мярнаха в просеката между многоетажните блокове — един, втори, трети — и изчезнаха. Три камиона със сигурност, може би и повече. Не, още! Още два! Пет. Пет еднакви. Идваха насам от Москва. Зацапаните панелни сгради ги прикриваха, отсичаха звука. Сигурно им оставаха още десет минути път.
Колко народ имаше в тези камиони? Петдесет ще се поберат. С картечници на покривите. Сигурно имаше и снайперист Ако щурмуваха едновременно... Никой от армията на Артьом нямаше да успее и да мигне с око. Щяха да избият всичките. Всичките — на кучетата.
Десет минути. Значи трябваше да слезе. Да започне последния сеанс.
Да успее да каже всичко. Арсений със синовете му и Льоха щяха да му спечелят малко време, добри хора. Сега — никакви празни приказки.
Дали някой го слушаше, или не? Москва не беше отговорила нито веднъж. Но нали не бяха необходими радиостанции с обратна връзка, за да го чуят. Достатъчен беше и обикновен приемник. Дано поне да слушат, нека си мълчат.
Отново сякаш нещо изсвистя в далечината.
Артьом се опита да определи посоката на звука. Присви очи...
От изток, от нищото, от Русия към аванпоста се носеше една точка: стълб от прах. Тя беше по-далеч от отклонението към радиопоста, но се носеше с по-голяма скорост. Кой?!
Време беше не просто да слиза долу, а направо да скача, но Артьом не можеше да откъсне поглед от точката, докато тя не се уголеми. Нещо... сиво? Сребристо! Не точка, а като автоматен патрон — издължено; комби!
Савелий?
Краката му от бързане се плъзгаха по тънката арматура; действието на аналгина и алкохола вече отслабваше и му стана по-трудно да се движи. Изгуби няколко секунди. Искаше да обясни всичко на Игор — Михаил, но разбра: на него самия ще му се получи по-бързо. Двамата чакаха в двора — раздърпани, изплашени и радостни.
— Хайде на втория! Вие — оттам! — нареди той на братята. — Льоха! Дръж пътя!
Отвори портата и вместо да се занимава с радиопредаването, изтича на шосето. Сега бяха само петима, а и Артьом щеше да предава по радиото; а ако Савелий успееше, щеше сам да се брои за двама. Само че при тях ли се връщаше? Какво беше забравил?
В двете му уши кънтеше.
Камионите се бяха слели в едно като колода карти. Носеха се с включени светлини, без да се крият.
Насреща им, сякаш искаше да се разбие в тях, се носеше ниското комби.
Ножовете на месомелачката се спряха, изчаквайки да докарат хората.
Артьом махна на Савелий: хайде, чакаме! И обратно в укритието.
Ревът на уралите вече се чуваше съвсем ясно, когато от шосето се чу свистене на спирачки: комбито куршум пристигна първо, влетя в обръщалото, без да намалява, и успя да се вмъкне през вече затварящата се порта.
Все пак се оказа Савелий.
Савелий!
— Аз, такова... Реших да отложа отпуската... — обясни той вече от багажника, докато измъкваше сандък с картечница. — Сега да си довършим работата и тогава ще тръгна.
На Артьом направо му се прииска да го прегърне, да разцелува набръчканата кожа.
— Глупаво геройство — каза той вместо това на Савелий.
— И от камазите ще си наточим гориво! — намигна му сталкерът.
— Гориво — повтори Артьом. — Ти с дизел ли си?
— Да.
— Дай тубата!
— Какво?!
— Тубата дай! Дай! Гориво! Горивото дай!
Изтръгна от ръцете на Савелий пластмасовата туба смътна течност и закуцука с нея към изпадналия в кома багер, като всяка секунда оглеждаше оградата: откъде ще се вмъкнат? Откъдето премина Артьом?
Яж! Артьом изля в пресъхналото гърло на багера течната дъга от тубата. Плюскай! И на теб ти се иска, а? Дори и с натрощени зъби, дори и с вкус на кръв. Трябваше да се почерпи за последно. Бойни сто грама. Пропълзя по гъсеничната верига.
— Ти какво?! — Савелий стърчеше до багера.
