— Ще пратя по дяволите тия кули! — Артьом свърза кабелите — предпазливо и молейки се наум, сякаш разговаря с мина.
Камионите вече ревяха тук, на обръщалото. После замлъкнаха. Десант ли готвеха?
Натисна педала.
Давай! Дав-вай!
Багерът потрепери.
Изпръхтя. Разтресе се. Зарева. Събуди се. Оживя. Оживя!!!
Сега ръчките. Отпред две и отстрани на седалката — още две. Натисна едната — стрелата се вдигна нагоре. Другата — разгъна се и удари зъбите си в оградата — хррус!
— Онези двете ръчки! — изкрещя му Савелий. — Напред! Като в танк! Излизай! Излизай, тъпако! Дай на мен!
Изкатери се на два пъти върху веригата и ритна Артьом по задника, за да го изкара от кабината. Хвана се за ръчките.
— Махай се! Ще те смачкам!
Изпъна ръцете си настрани и петдесеттонния или колкото там тежеше багер внезапно направи кръг, сякаш танцуваше, завъртя се на място.
— Крррасота! Липсваха ми гъсениците! — изрева с цяло гърло Савелий. — Откъде ще започнем?!
— От най-отдалечените! Давай от най-отдалечените! Махай го оттук!
Зад бетона сигурно вече се бяха изсипали хора без отличителни знаци; може би вече размотаваха абордажни куки, а снайперистите си свиваха гнезда в клоните. Не успееш ли за секунда — ще закъснееш завинаги.
Дотича до центъра, забравил за коляното. Край. Край.
Между клоните му се привидя: човешки сенки. Някой се шмугна край вратите.
— Там, радиото! Някакъв глас! Викат ни! — извика от втория етаж Михаил-Игор.
— Обкръжават ни! Разпръсват се наоколо! Да стрелям ли? — Льоха от покрива.
Край прозореца на апаратната бавно пропълзя възкръсналият багер, обвит в пушек, вдигайки единствената си, покрита с трупни петна ръка за удар.
— Викаме ви! Спешно! — сподавено, като комар жужаха слушалките.
Кой пък е на зор сега?!
И защо досега мълчахте, като че устата ви са били пълни с вода?
Въздухът не стигаше. Артьом дръпна ръчката, отвори прозореца. Започна да вдъхва сладкия пушек; и този път го чу — гьгнещо, през мегафон:
— Заповядваме! Веднага! Да напуснете! Сградата! И! Да сложите! Оръжие! Обещаваме! Да запазим! Живота ви! В противен! Случай!
— Онази! Най-отдалечената! — Артьом махна през прозореца.
Багерът затрещя с ръждивите си кокали и се повлече в заната посока. Ще му стигнат ли силите? Дъгата ще стигне ли?
— Артьом! — пропищяха, събрали сили, слушалките на масата. — Чуваш ли ме, Артьом?!
Той ги вдигна твърде бавно — не искаше да си ги слага, да си запушва ушите.
Картечницата изтрака от покрива... За да ги уплаши? Или щурмът им беше започнал?!
— Кой е там?
— Артьом! Аз съм! Летягата е! Летягата, Артьом!
— Какво?
— Летягата, Артьом! Аз! Втора минус! Е?! Аз!
— Какво ти? Ти чу ли ме?! Чу ли?! Червените са заглушавали целия ефир! Не съм си изгубил ума! Целия свят! Само ние, идиотите, сме под земята! И сега аз тези заглушители ще ги пратя по дяволите! Кажи на Мелник... Кажи му... Че аз...
— Почакай! Чуваш ли ме? Стой, Артьом, не трябва... Почакай!
— Не мога! Не мога да чакам! Червените са тук... Наоколо са. Сега ще щурмуват. Ще ни смелят тук. Но ние ще успеем да пратим заглушителите...
— Не! Няма да ви смелят! Можем... Ще се договорим! Не пипай нищо!
Картечницата отново затрака, нещо гръмна и вътре в сградата — от втория етаж също стреляха.
— С кого?! С червените?! Ще се договорите?!
— Това не са червените! Не са червените, Артьом!
Навън нещо силно изтряска. После още веднъж. Разнесе се адски мощно скърцане, сякаш се вдигаше желязна завеса, простираща се от хоризонт до хоризонт. Застена с тръбен звук уморена стомана. И поносената мачта се събори бавно, величествено покрай сградите, по дължината на почти целия двор; земята потрепери.
— Късно! Край на всичко вече! Всичко отива по дяволите!
— Не! Недей да рушиш! Аз знам! Ние знаем за заглушителите! Не е това... Не е каквото си мислиш! Аз мога да ги спра!
ще ги спра! Няма да има щурм! Просто ме дочакай, Артьом! Изчакай ме! Всичко ще ти обясня!
Отново задрънча, застена.
— Кои са тези?! Говори! Защо?! — Артьом свали рязко слушалките и хукна към прозореца.
На оградата висеше сив човек, разпнат върху бодливата тел, искаше да се отвърже, но в ръцете му не беше останала сила. Багерът заврещя и отново замахна.
— Прекратете огъня! Спрете! Щурма! Орденът! Мелник! — жужеше като комар Летягата на някого отстрани. — Артьом! Артьом! Те ще почакат! Ти също почакай! Идвам вече! Чуваш ли ме?! Артьом!
Картечницата се успокои. Сивите ли бяха отстъпили, или снайперистът беше намерил Льоха?
Бум! Още един баобаб освободи циментовите си корени от сухата земя, а върха си — от облаците, и започна мъчително, с нежелание да се накланя.
Ние с теб сме една кръв? Една, Летяга? Ако не с теб, то с кого?!
— Стой! Стоооой!!! — Артьом се показа до кръста през прозореца, за да може Савелий да го види.
Багерът се замисли. А мачтата, така или иначе отсечена, започна тежко да се отпуска на земята покрай прозореца. Артьом вдъхна черния дим и повярва на слушалките. Не можеше да не повярва.
— Чакам! Чакам, Летяга!
*
* *
— На колко сте години? — обърна се към Артьом Михаил.
