Игор е малко по-нисък, по-фин. Михаил е моделиран някак по-грубо, по-небрежно; и е по-бавен заради излишните килограми. Накрая Артьом започна да ги различава.
— Двайсет и шест — рече той. — През март ги навърша
— Овен според хороскопа? — незнайно защо се поинтересува Игор.
— Нямам представа. На трийсет и първо число. Още един ден и щях да се родя на първи април. В деня на шегата. Може би трябваше да поизчакам.
— Овен. Упорит.
— Двайсет и шеееест? — Михаил повдигна вежди. — А, мамка му, нямаше да ви ги дам.
— А колко би ми дал?
— Не знам. Четирийсетак?
— Благодарности, бля.
— Не ги слушай глупчовците — Арсений откъсна един косъм от брадата си. — За тях всички, които са по-големи от двайсет, вече са на четирийсет.
— А вие самите на колко сте?
— Аз съм на седемнайсет.
— А аз — на деветнайсет.
— Странно — след като помисли, отбеляза Артьом. — Ето, вие още нямате двайсет, а и двамата сте се родили на повърхността.
*
* *
Изненада ли се Артьом, когато той се появи на портата?
Изненада се.
Онзи същият брониран офроудър, който го беше обстрелвал с куршуми, който го беше гонил по Тверска. Същият. Отвори се тежката врата, в прахта скочи Летягата; без маска.
— Сам съм! Пусни ме!
Вратата се затръшна и офроудърът пое назад, към Шосето на ентусиастите, към ветрогенераторите.
Артьом прегледа камерите и едва след това открехна вратата пред Летягата. Той поклати глава, изду бузи, наведе поглед към Артьом. Прегърна го.
— Кофти изглеждаш, братле.
— Работа на чист въздух.
— Мда. Работичка. Свърши ги едни.
— Аз?!
— Старецът ще те наругае здраво. Айде при радиото.
Артьом въведе госта вътре. В коридора чакаха Арсений и
синовете му. Льоха гледаше от покрива към дърветата, Савелий се беше свил на кравай в багера, за да не го виждат снайперистите. Сивите хора бяха обещали примирие, но не бяха определили условията. Обезпокоително.
— Кои са тези? — кимна подозрително Летягата към пришълците.
— Хора. Хора са това, братле. Живи хора от друг град. От Муром. Дошли са да ни спасят нас с тебе.
— От Муром? — обърна се Летягата към Арсений. — Това някъде на север ли е?
— На изток от Москва — отвърна онзи.
— И от кого ще ни спасяваш, татенце? — попита Летягата. — От рогатия?
— Такъв като тебе — от самия себе си — усмихна му се Арсений.
— И къде е твоят Мелник? — Артьом влезе в апаратната, заобикаляйки радиста. — Мен вече ме сърб...
Само за секунда се обърна с гръб към Летягата.
Разнесе се бързо потракване.
Обърна се — заради тракането, заради хладните тръпки по гърба, заради бълбукането — а пришълците, и тримата, вече проснати на пода. А Летягата пристъпва между тях като жерав и ги доубива с по един изстрел в главата.
Видя Артьом и пусна стечкина на пода. Вдигна ръце.
Само половин минута, а той беше убил завинаги трима души.
— Ти... Какво... Защо...
Автоматът беше взел на мушка облеклото за противохимична защита, ръцете трепереха, но Летягата беше търпелив човек — чакаше, докато Артьом напълно сериозно се целеше в него.
— Хора... От Муром... При нас! Ти, гад такава!
— Тихо. Тихо, Артьом. Не бива.
— Урод! Свърза се! Свърза ли се?!
— Чуй ме. Успокой се. Край. Край.
— Какво край?! Какво? Ти тях защо?!
Арсений и Игор още се усмихваха. В челото дупка, а устните се смеят. Михаил беше сериозен. Сега вече целият под беше залят с лепкава течност — няма къде да стъпиш.
— Това са шпиони. Имаме заповед, Артьом.
— Каква?! За кого?! От кого?!
— Заповед. За демаскирането. Тоест за противодействие на демаскирането. Мелник... Нека той ти обясни.
— На колене! Ръцете на тила! Да ги виждам! Падни на колене! В апаратната! Насам! Давай! Къде е твоят Мелник?! Къде е?
— Дай... Ето, така. Нищо. Нищо не правя. Сега... Да настроя. Всичко. Не се вълнувай. Разбирам те. Другарю полковник?
— Слушалките на масата. И се отдръпни. Върви в ъгъла.
— Артьом? — захриптя в говорителя. — Артьом, там ли си?
— Какво е това? Какво е всичко това?! Казвай какво е! Ще броя до три, ясно ли ти е?! Ти стар... Какво става тук?! Защо е този похлупак над Москва?! Защо светът е скрит от нас?! Защо ме лъга?! Защо?! Гнида си ти... Стара... Безкрака... Защо през цялото време ме лъга?!
— Това не е похлупак, Артьом — Мелник преглътна всичко, не се задави. — Не е похлупак! Това е щит!
— Щит?!
— Това е щит, Артьом! Заглушителите не крият света от Москва. Крият Москва от света.
— Защо?! Какво изобщо...
— Войната не е свършила, Артьом. Не само ние сме оцелели. Нашите врагове също. Америка. Европа. Западът. Съхранили са арсенала си. И не ни доубиват единствено — единствено! — защото са убедени, че ние всичките сме пукнали, че тук вече няма нищо! Че всичко е унищожено. Ако допуснем да ни демаскират... По какъвто и да е начин... Чрез радиото или чрез проникване... Ако ни разузнаят по някакъв начин, а те искат да
го направят! Всички нас — на прах. Всички. Чуваш ли?! Не бива тези заглушители! Да не си посмял да ги пипаш!
— Войната свърши преди сто години!
— Никога не е свършвала, Артьом. Никога.
ВСИЧКО Е ПРАВИЛНО
