В огледалото за обратно виждане останаха изоставеният радиоцентър, десетте оцелели кули, багерът с вирнатата ръка, който така и не беше нанесъл поредния удар, съдбоносният завой от Шосето на ентусиастите към околовръстното шосе, не три и не четири, а шест бронирани камиона с брони зъби и картечници на покривите, верига от хора без опознавателни знаци и верига от заработили отново под появилия се вятър пери. Много беше останало назад, а някак си успяваше да се побере в запрашеното квадратче. Изглеждаше грамадно, а се оказа мъничко. Нямаше ги само Арсений и двамата му синове.
— А те какво? — попита Артьом. — Поне да ги бяхме погребали.
— И без теб ще ги приберат — отвърна Летягата. — И заради теб, и заради мен. Както и да е. Отпусни се.
И кучешкият строителен изкоп не попадна в огледалото.
Савелий и Льоха седяха един до друг на широката задна седалка. Артьом, когато си беше купувал неприкосновеност, ги беше включил в сделката. Савелиевата японска кола вдигаше прах отзад, привързана към офроудъра, взета в плен. Беше се отказал да я зарязва.
— Подозрителни типове — включи се и Савелий. — Още като ги видях на пътя, си го помислих.
— От Муром до тук са вървели пеша — каза Артьом. — Там си имат манастир, красив, казват. Бял със синьо.
— Казали са, че са от Муром, казали са, че пеша — поправи го Летягата. — Може хеликоптерът да ги е оставил на десет километра оттук. Дали са им легенда и напред. През цялото време някой се опитва да проникне. Все досаждат, гадовете.
— Всъщност те ме извикаха при радиостанцията... — помисли си на глас Артьом. — Когато ти се обади. За какво им е?
— Не знам — призна си Летягата. — Но заповедта ми беше ясна.
— А на мен веднага ми бръмна в главата — Савелий се премести по-близо към разговора. — Щом чух английския в приемника, и веднага: опа! Педалите не са опнали петалата! Ние тук, значи, си мислим, че сме им видели сметката окончателно, а те песнички си пеят. И аз така: а по-нататък какво? Та те няма да ни оставят да дишаме спокойно! Нали само си мечтаеха да ни съсипят! Да ни колонизират! Онези Ротшилдови, целият онзи световен педерастки интернационал. И аз веднага, ей богу: а не са ли те, които в метрото са ни набутали муцуните в лайната?
Льоха млясна с беззъбата си уста; какво имаше предвид?
За дома ли му беше домъчняло?
— Аха — избоботи иззад волана Нигматулин. — Де да беше така. Ще се изцапат. Само да ни надушат — и веднага по нас с ракетите. А ние с какво да ги прехванем? Нищо не остана.
— Е, сега поне е ясно. Щом ми обяснихте и всичко си дойде на мястото! — цъкна Савелий. — Всичко се върза. Тези заглу- шители. А то иначе вървя, мамка му, и си мисля: е как така? Защо? Онова, което Артьомий там ги говореше: Червената линия, хората мамят, затворили са ги под земята — всичко това са глупости, така да се каже. Прости ми, братле, ама какъв е смисълът? Карам си колата и разбирам: добро момче си, ама глупости говориш. Сърцето подсказва: простотии. Не може да бъде. Нашите просто така да таковат наши. А когато ми обяснихте, сърцето така: ето. В десетката. Усещах все пак, мамка му, че всичко е твърде гладко. Че толкова години не са ни закачали. Че един вид всички са оцелели такива радостни. А сега е ясна работата. А, Артьом?
— Да.
Минаха през МКАД: единият път — надясно към мъртвото задръстване, другият — наляво, но все в една посока — връщаха се обратно към Москва да доизживяват колкото им е останало.
Добър беше офроудърът: седалките кожени, бронята дебела един пръст, апаратура си имаше. Моторът уютно мъркаше, Нигматулин караше здраво, мумиите се мяркаха бързо дри във филм, като един човек.
— Хубава кола— каза Артьом. — Не знаех, че имаме такива.
— Ами на, вече имаме.
Артьом задъвка вътрешната страна на бузата си — вместо да попита Летягата за всичко останало. Не му се искаше пред хората. Но после така или иначе не издържа.
— А аз вече съм я виждал тази кола. На Охотний ряд.
— Наясно съм.
— Мислех, че там и ще си остана да лежа.
— Но нали не остана.
— Защо?
— Познахме те. Нали си свой. Как срещу свой?
— Ами ако не ме бяхте познали? Все пак носех противогаз.
— Ами тогава... За чий се шляеш с радиостанция? Дори заглушителите не могат да блокират всички сигнали. Входящите всичките гасят, но изходящите невинаги. Налага се да се работи на ръка.
— И как ги търсите?
— Търсим — Летягата потупа с ръка по приборите. — Тук имаме пеленгатор. Хубава машинка.
Савелий се размърда: нещо неизяснено му тежеше на душата.
— А защо не казахте на хората? Нямаше да има такива издънки... каквито ние натворихме.
— За да няма паника — отвърна Летягата. — А после... Някои има роднини тук, друг там... Москва е това все пак. Ще плъзнат. И тогава със сигурност ще се получи демаскиране. Дори в Ордена не всички знаят.
— Не всички — кимна Артьом.
— Ами и аз може да имам роднини — обади се Савелий. — Но щом е такава работата! На тези гниди и с вазелин ли още да им се намажем?
Нигматулин зад волана го подкрепи с нечленоразделно мучене.
