— Ти не се сърди на стареца — обърна се Летягата към Артьом от предната седалка. — Е, не ти е разказал. Самият аз само преди година го научих. Сигурно е смятал да го направи.
— Сигурно.
— Ти постъпи правилно, братле — каза Летягата. — Че тръгна с нас. Правилно. Всичко ще бъде наред.
— И вие така цялата ли Москва наблюдавате? — попита Артьом. — Всички ли пеленгувате?
— Ние. Ние, Орденът. Ние наблюдаваме, а не вие. Ние пеленгуваме.
— А пък аз всеки ден на повърхността... На четирийсет и шестия етаж... Всеки ден — сеанс. И какво?
— Какво?
— Не сте ли ме чували?
— Чували сме те и сме те виждали.
— Но аз нали ви де-мас-ки-рах! Ни! Нас всички!
Летягата погледна към Нигматулин. После се обърна към Артьом. Погледна го накриво.
— Мелник каза да не те пипаме.
— Защо?
— Ами ти си един вид... Роднина. Неудобно някак.
— Спри — отвърна Артьом. — Гади ми се.
Нигматулин го послуша. Позволи на Артьом да се измъкне навън. Спряха на банкета: домашна водка с натрощени зъби, целият свят е жив и говори и някъде в него се намира снежно — бяла крепост с небесни куполи. Очевидно не биваше да отнася това ас себе си у дома, в метрото.
Вече можеше да поспи.
— Доза ли си прихванал? — попита подозрително Летягата сънения Артьом.
— Прилоша ми — отвърна Артьом.
*
* *
Отвори очи — и вече бяха в Москва. Караха по крйбрежната. Свечеряваше се.
Беше минал само един ден. И такива дни има.
Артьом не разпознаваше града през прозореца. А пък Москва си беше същата, както и сутринта. Но на него му бяха поставили нови очи.
Странно му беше. Странно и глупаво.
Наоколо всичко му изглеждаше някак измислено: изоставените домове — декорации; пустите дворци — илюзия; мъртавците в автомобилите — манекени. Преди беше гледал през вълшебна тръба — виждаше в нея прекрасен мираж, от който му се свиваше сърцето; дяволът я дръпна и я счупи, а в ръцете му се изсипаха оцветена картонена кутия и разноцветни стъклени парчета. А как да мечтаеш за картонена кутия?
Опита се отново да обича Москва и отново да тъгува за нея — не успя. Та тя беше просто постановка. Тя цялата беше просто макет, загиналите в нея хора бяха само макет на хора, а нещастието им — слепено от папиемаше. Всичко е нагласено така за зрителите: уж за подземните, но всъщност за презокеанските.
И ето че направи откритие. Абсолютно велико: все пак беше открил цялата Земя, всички континенти наведнъж. И безполезно — за три седмици нищо не може да се направи с това познание. А и дали бяха останали три седмици? Дозата се трупа и още с колко радиация се беше надишал там? Може би оставаха две, а не три.
Преминаха покрай реката, покрай Кремъл.
Кремъл се извисяваше съвсем здравичък, а също се преструваше на мъртъв.
Спомни си как на Шилерска надзирателите за всеки случай разбиваха с арматурни железа главите на мъртвите хора, за да не погребат никой жив. Доверявай се, но проверявай.
Какво, прав ли е Мелник? Какво, струва ли си всичко това?
Хората лъжат, да: но заради своето спасение. Нали?
Може ли с това някак да се живее? Макар и само две седмици?
Ще питаме Мелник.
*
* *
На Боровицка всички преминаха през обеззаразяване. Льоха и Савелий ги отведоха някъде, обещаха да не ги тормозят. Летягата поведе Артьом по тъмните преходи — към Арбатска, към Мелник. Артьом не говореше: сякаш зъбите му бяха залепени със смола. Летягата неприятно подсвиркваше.
— Как беше там, в Райха? Как се измъкна? — попита най- накрая той, когато подкара за трети път песничката.
— Мрак — отвърна Артьом. — Мислех си, че ще пукна. Онзи, Дитмар, ми отне писмото.
— Знаем.
— Виждаш ли, всичко знаете — пощегува се Артьом, без да поглежда Летягата. — Само аз май нищичко не знам.
— Прости ми, братле — помоли се онзи. — Наистина исках да те измъкна оттам. Но се започна такъв ахтунг, С червените, с Райха.
— И аз така си помислих — кимна Артьом.
— Доложих на стареца. Той каза, че ще се оправим. Не му се сърди.
— Не се сърдя.
— Сега се решава всичко. Хората не стигат. Ето, сега те доведох тук и веднага отивам на друго място. При червените настана глад. Всичките гъби изгниха. Народът помита кордоните. Сега за тях тази война е последният начин за умиротворяване на гладните. Може и на Ханза да се прехвърлят. Или изобщо на всички. Трябва да ги удържим. И пак няма кой друг освен нас. Приближава последното и решително сражение.
— Виждаш ли гъбите... колко важни се оказаха — рече Артьом.
— Оказаха се — съгласи се Летягата; посвири още малко.
— А Мелник какво?
— Казаха ми да те доставя цял и невредим и да изпълнявам всичките ти капризи — отвърна Летягата.
— Ясно.
— Аз съм дребна риба. Аз, братле, сам не искам да се вра там, където не са ме канили. Смятам, че всеки трябва да си гледа своята работа. И да не се меси в чуждата. Кой съм аз, че да решавам? Разбираш ли ме?
Най-накрая Артьом го погледна. Внимателно — за да разбере наистина.
— Всъщност въобще не си толкова дребен — отбеляза той.
*
* *
— Артьом! — полковникът излезе иззад масата си и пое към него.
