Артьом стоеше и немееше: всичките му предварително приготвени речи прокиснаха в устата му като свинско мляко, пресякоха се; беше ги изплюл още преди да влезе в кабинета, но въпреки това на езика му беше останала горчива суроватка,
— Слушай — каза му Мелник.
И Артьом слушаше. И очите му шареха из кабинета. Маса, затрупана с хартии. На стените карти; има ли ги на тях заглушителите? Линиите на отбраната на Москва? Настенен списък на момчетата, убити, когато червените щурмуваха бункера. Къде ли се бяха дянали душите им — на Десетия, на Улман, на цялата компания? Може би си седят на тая хартийка и дишат спирта от преполовената чаша. Пияни до козирката сигурно, целият взвод от петдесет грама; на душата не ѝ трябва много.
— Тази работа ще я потулим — произнесе Мелник. — Ще се договоря. Вината е моя. Аз не те предупредих.
— Значи, това наистина не са червените? — попита Артьом. — Вкамионите? В радиоцентъра?
— Не.
— Но не са и наши? Нали не съм убивал наши?
— Не, Артьом.
— Кои бяха? Чии хора бяха?
Мелник се поколеба: а нужна ли е истината на момчето? Какво ще прави то с нея?
— Облъчи ли се, какво? — приближи се той до Артьом; спря се така, че да не си затуля светлината.
— Чии бяха тези бойци?
— На Ханза. Хора на Ханза.
— Ханза? А ветрогенераторите... Кой ги е построил? Чух за политически, които Червената линия изпращала... откарвала... от булевард Рокосовски... от Лубянка... за да строят.
— Артьом — полковникът щракна запалката с единствената си ръка, разпали цигарата. — Ще запалиш ли?
— Да.
Почерпи се. Попуши. Подиша с пълни гърди. Светът стана малко по-контрастен. Не прекъсваше старшия по звание, не му помагаше.
— Артьом. Разбирам, че няма да ти е лесно да приемеш всичко на доверие. Сега. Но сам помисли — нима Червената линия ще строи нещо за Ханза? За заклетия си враг?
— Не.
— Правилно. Няма. Всичко сами направиха. Стигат им... И работниците, и техниката.
— А телата в ямата... Там има изкопан един ров. Запълнен е догоре. Кои са тези тогава?
Мелник закима: знаеше за ямата. А за кучетата знаеше ли?
— Шпиони. Диверсанти. Потенциални шпиони и потенциални диверсанти.
— Това Ханза от нас, от всички... От всички... През всичките тези години? Крила го е? Прибрала, изтрила! Цялата земя?
— За да спаси Москва.
— А те какво... Ами Запад, американците... Защо не бомбардират другите градове? Ами че аз сам чух! Питер! Владивосток! Екатеринбург! Всичките ги има! Всичките са там Бърборят нещо... Мирно. На руски! Всичките ги има! Страната я има! Само нас ни няма! Как е там войната? Води ли се?
— Там... Какво знаеш ти за „там“? Половин час послуша ефира. Всичко това е радиоигра, Артьом. Откъде знаеш къде са нашите, а къде — наемниците? Къде са им диверсантите? Кое изобщо сега е наше освен метрото? Нищо? Само метрото ни остана! Къде има там живот? Навсякъде са пръснали спецчасти като паяци в паяжина. „Тук е Владивосток, елате при нас. Тук е Петербург, идвайте насам!“ А който отиде при тях от селата — те него веднага, на място. В челото. Никаква Русия няма! Всичко се случи така, както се бояхме. Бомбардираха, раздробиха, завзеха. Ако ние тук не издържим. Ако им разкрием, че сме оцелели. Тогава ние сме следващите. Само едно може да ни спаси, Артьом. Да се преструваме на мъртви. И да трупаме сили. За да се върнем.
— А ако при нас просто дойдат? Наши? Също от селата? Не диверсанти, а наши? Хора? Руснаци? Истински?!
— Военно време, Артьом. Няма как да се ориентираме. Врагове и точка.
— А ако не дойдат от изток, а от запад?
— Всички основни направления са покрити.
— А заглушителите?
— Това не е единствената станция.
— Значи, така или иначе нищо нямаше да мога... Нищо нямаше да постигна?
— Нямаше да успееш, Артьом. Добре че Летягата те измъкна оттам. Ако беше съборил още една кула, нямаше да мога да се споразумея с тях. Всъщност са им заповядали да не взимат пленници.
Артьом вдъхна от дима, улови разпълзелите се думи, построи ги в изречение.
— А вие следихте ли ме? Когато се качих на „Триколор"? На високо?
Полковникът зяпна с уста: Летягата се беше разприказвал.
— Знаехме.
— Защо не ми запушихте устата?
— Защото... Ти си наш. Макар че аз... Онова там, което ти казах.
— А вие — вие самите кога разбрахте? Как?
— Запознаха ни с работата. Преди известно време.
Артьом дръпна от цигарата. Седна на пода, облегна се на
стената: столове нямаше. Сега Мелник в инвалидната си количка беше по-висок дори от него. Всъщност той по принцип би трябвало да е по-висок от Артьом. По-рано беше по-висок, когато имаше крака вместо колела.
— Знаете ли, Святослав Константинович... В последния ни разговор. Вие много убедително ми доказахте тогава, че съм шизоид.
— Направих го, за да те предпазя. За да не направиш... Всичко, което натвори после.
— А защо просто не ми обяснихте? Или аз все пак съм шизоид? А?
— Артьом.
— Вие кажете. Шизоид ли съм, или не? Просто ми кажете.
— Чуй ме. Твоята история с черните. Убедеността ти, че можеш да спасиш света. Че си бил избран от тях. Че заради теб човечеството загива. Как да ти кажа... Как да ти кажа такова нещо просто така?
