Цялата му история с черните. Цялата му история. Цялата.
— Следователно това нямаше никакво значение? Че ние тях с ракетите... Нищо нямаше да промени, така ли? Ние тук, в Москва, никога не сме били последните хора на земята. А черните никога не са били единствената ни надежда. Аз не ги спасих, защото... защото... а и нищо страшно не се случи. Светьт си живее, както си е живял. Ако ги бях спасил пък — е, щеше да има какво да показваме в зоопарка. Дали са били ангели, или не — няма никакво значение. Не някакво чудо, а просто куриоз. Чак смешно да му стане на човек. Смешно заради това какъв, глупак съм, нали, Святослав Константинович?
— Не.
— Смешнооо — възрази Арьтом.
Не беше лесно да припява, трудно му беше да произнася гласните: сякаш му пречеше гушата.
— Това се опитах да ти обясня. Казвах ти, че твърде много се въртиш около тях. А като се имаше предвид състоянието ти, нямах право да разсекретя щита.
— Състоянието ми — повтори Артьом. — Да. Действително шизоид. Първо си мислех, че спасявам света, после си мислех, че съм го изгубил. Мания за величие.
— Ти просто не беше достатъчно информиран. Наложи се да си доизмисляш. А ето че сега разговарям с теб и се убеждавам, че разсъждаваш напълно трезво. Вината не е твоя.
А чия? Артьом се взря в тлеещия край на цигарата като в дуло. Всичко приличаше на джобен самоделен ад. Винаги го носиш със себе си.
— Наложи ми се ужасно много да си доизмислям — потвърди той.
— Ако си мислиш, че всичко това ми беше лесно...
— Не мисля. Просто бях такъв идиот. Изобщо за какво ни беше това? По-рано си мислех, че за Аня... Мислех си за вас... За момчетата... За втория ми баща. На повърхността. За да живеем... В града. Заедно. Вкъщи. Мислех си. Представях си, Дори в онзи манастир... Всички заедно. Или да тръгна... по железопътната линия. Да разгледам страната, земята. Това беше мечта. Ако светът беше останал, мислех си. Ето тогава аз... А всички са знаели. Мислите си, че трябва да се лъжат хората? Защо не им кажете? Нека сами избират кой какво... Ако искат да отидат — ами да ходят!
— Пак започваш като глупак... — навъси се Мелник. — Ще излязат от Москва. И какво? Един по един ще ги изпозастрелят! Всичките. Засега сме заедно. Метрото е нашата крепост.
Крепост, обсадена от враговете. Ние всичките — не само Орденът, всички хора сме гарнизон. И няма да останем тук завинаги. Събираме сили за удар. За контраатака. Ясно ли е? Ще излезем оттук. Но не за да се предадем! Не с бяло знаме! Няма да избягаме! Ще излезем оттук, за да си върнем онова, което е наше! Длъжни сме да си отвоюваме обратно земята! Ясно ли е, или не?! А сега теб там никой не те чака!
— Мен и тук никой не ме чака.
— Не е вярно. Не съм те повикал тук, за да ти се оплаквам.
Не те измъкнах оттам заради това.
— А за какво?
Мелник се отдалечи със своя стол бункер, дръпна към себе си един сандък, порови в него, мръщейки се, и извади нещо.
— Ето.
Сам се върна при Артьом, протегна му юмрука си. Разтвори го бавно. Не театрално, а сякаш се бореше със себе си. На дланта му лежеше един жетон. От едната му страна беше гравирано „Ако не ние, то кой?“. Артьом го взе. Облиза сухите си устни, преобърна го от другата страна. „Артьом Чорни“: името му го беше дала мама, фамилията сам си беше измислил. Неговият жетон. Същият, който Мелник му бе отнел преди година.
— Вземи.
— Това... какво е?
— Искам да се върнеш, Артьом. Обмислих всичко и искам да се върнеш в Ордена.
Артьом гледаше тъпо фамилията си: безсмислена, вече незначеща нищо. Тя беше разкаяние, беше парещ кръст, нещо, което му напомняше какъв е всъщност. А сега какво? Вината не е негова, карай да върви. Поглади с палец черничките гравирани букви. В ушите му кънтеше.
— Защо? Заради това, че демаскирах Москва?
— Няма да те предам на тях — отвърна му Мелник. — Ти си наш човек. Ще им приседне.
Артьом допуши цигарата: спря тогава, когато огънчето опари пръстите му. На тях.
— А на вас за какво съм ви?
— Сега всеки човек е нужен. Трябва да спрем червените На всяка цена. Да се разберем с фашистите. Последна възможност да спрем войната, Артьом. Иначе тук няма да има никакви сигнали, и то не заради заглушителите... А заради нас самите Сами ще свършим работата на Запада. Дори няма да се изиенадат. Разбираш ли?
— Разбирам.
— Е? С нас ли си, или не? Само да те позакърпя малко — и в строя!
— А с моите хора какво ще стане? Савелий, Льоха. Какво ще ги правите?
— Ще ги вземем на обучение. Та ти вече им оформи достъп до държавната тайна.
— В Ордена?
— В Ордена. Доколкото разбирам, вие тримата сте превзели радиоцентъра. Добра препоръка.
Това ли беше всичко? Прокара длан по главата си; Сашенка я беше обръснала.
— Облъчен си — рече утвърдително Мелник. — Ще те вкараме в болницата. Ще полежиш, ще видим кое как е. А после...
— Святослав Константинович. Разрешете един въпрос. Какво имаше в плика?
— В плика?
— В плика, който трябваше да предадем в Райха.
— А — Мелник се намръщи, припомняйки си. — Ултиматум. Ултиматум от Ордена. Искане незабавно да прекратят операцията и да изтеглят всичките си сили.
— Само това?
