Полковникът се извърна на място. Стиснатата в зъбите цигара описа кръг, създаде димна завеса. Процеди през зъби:
— Ултиматум от Ордена и Ханза. Общ. Точка. Чакат те, Артьом.
Артьом издърпа шнурчето, наниза клупа през главата си, пусна жетона на гърдите и го скри под ризата.
— Благодаря за доверието.
А всъщност си мислеше — защо не убиха него в бункера? Летягата ли беше виновен? По-добре ли щеше да е, или по-зле за Артьом, ако тогава го бяха убили? По-добре ли му стана от това, което бе научил? Заради какво сега умира от облъчване? Щеше да е с момчетата точно тук, в кабинета на Мелник. Щеше да представлява буквички в списъка, вечно пиян и вечно весел.
— Още ще повоюваме! — обеща полковникът. — Само че теб...
— Не бива да ме вкарвате никъде. Аз и така си знам всичко. На момчетата днес им се заформя нещо?
— Какво им се заформя?
— Летягата ми каза. Операция. Срещу червените. Хората не достигат, каза.
Мелник поклати глава.
— Едва се държиш на краката си, Артьом! Къде се засили? Върви, отдъхни, с хората там... пообщувай.
— Отивам с тях. В колко?
— Защо? Къде ще ходиш? — Мелник хвърли на пода угарката. — Защо не си седиш на задника?!
— Много ми се иска да направя нещо — отвърна Артьом, пропускайки думата „за последно“. — Не да се търкалям в леглото, а най-после да направя нещо смислено.
*
* *
— Прилича на стая за срещи.
— Искаш ли да се разходим?
— Искам.
Тя бутна вратата, излезе първа, Артьом — след нея.
Арбатска беше като царски палати, като Русия от мечтите: пищна, бяло-златна и безкрайна. Тук определено имаше къде да се отиде.
— Какво ти се е случило?
— Нищо. Получих доза. Ако говориш за прическата.
— Изобщо.
— Изобщо? Изобщо... А ти знаеше ли? За радиото?
— Не.
— Той никога ли не ти е разказвал?
— Не, Артьом. Досега никога не ми беше разказвал за това.
— Ясно. Ами това е, значи. Няма какво друго да добавя.
— Няма какво да добавиш?
— Че какво още да кажа? Намерих каквото търсех. Итовае Хората се обръщаха след тях. След нея. Всичките изкопаеми от генералния щаб, хартиените войници от Арбатска скърцаха със своите вкаменелости и се извръщаха с цяло тяло ако не можеха да извият пурпурните си, надиплени вратове. Та нали тя беще красива, Аня. Висока, лека, надменна. Пострижката ѝ — момчешка. Веждите смело очертани. Раздалечени. Ина всичкото отгоре облечена с рокля.
— Значи, сега ще се върнеш?
Произнесе го с равен тон; сякаш вътрешно изглежда по същия начин, както и отвън. Сякаш лицето ѝ е от порцелан, а в гърба ѝ има ключ за навиване.
Гърбът на Артьом плувна в пот.
Има някои неща, от които се научаваш да не се страхуваш. А ето, с такива разговори не успя да свикне. Крачеше и броеше наум мълчаливите си крачки, и се получаваше нещо като всеобщ брояч на непохватността, страхливостта и нещастието.
— Баща ти ми предложи. Върна ми жетона.
— За нас говоря.
— Ами... Ако приема предложението му... А аз го приех. Иначе няма... къде. Не и на ВДНХ. Тук ще остана. Казарма. Сега има някаква операция, ще ме изпратят. И...
— Какво общо има това? Стига.
— Слушай. Аз не... Не виждам. Как. Как ще можем отново.
— Искам да се върнеш.
Говореше все така — спокойно, твърдо, тихо. Със спокойно лице. На станция Арбатска няма къде да си поговорят двама
души. Сред чуждите хора е по-добре, отколкото през една стеничка от своите. Тълпата заглушава сигнала, в тълпата можеш да си разкриеш душата.
— Не ни се получи, Аня. Нищо не излезе при нас.
— Не ни се получаваше. И какво?
— И край.
— И край? Предаваш се?
— Не. Работата не е в това.
— Значи, изобщо не си искал? Просто избяга? Възползва се от идиотския повод и избяга.
— Аз...
— Казвам ти: нуждая се от теб. Ти си ми нужен, Артьом. Разбираш ли какво ми струва това? На мен? Какво... ми... струва... да кажа... това?
— Нямат залепване.
— Кое няма залепване?
— Парчетата от нашата история. В нея всичко се случи неправилно. Това, онова... Всичко. Твърде много грешки.
— И ти просто офейкваш. Твърде много грешки и аз може би ще си ходя. Така ли?
— Не.
— Така е. А аз сигурно трябва да си помисля: ами щом той си отива, голяма работа. Тук като че ли вече нищо не може да се залепи. Така ли?
— Не! Ти какво... Нямам намерение да говоря за това пред хората.
— Нима? Та нали ти ме изведе на разходка. Ти си стратегът.
— Стига.
— Или така. Аз съм горда, знаеш го, сама съм ти го казвала. И ти сигурно си решил: тя няма да тръгне да се унижава, ако просто избягам от нея, без да се сбогувам? По-скоро ще се удави, отколкото да допълзи да си изяснява защо съм я зарязал.
— Не съм те зарязвал!
— Ти офейка.
— Аня. Честно, защо е всичко това? Какви са тези женски истории? Та ти не си жена, Ан. Та ти си мъж! Та ти си ми брат по оръжие! Та ти си Летягата с цици!
— Моля те. Говори. Кажи ми: всичко свърши, Аня. В очите ми го кажи, стига го усуква. И ми обясни защо.
— Защото така или иначе нищо няма да излезе. Защото всичко не беше както трябва.
