— Сега ти си като жена. Може ли по-конкретно? Какво пее както трябва? Че баща ми ти е бил командир? Че беше против брака ни? Че ти си комплексар? Че си влюбен в него повече, отколкото в мен? Че той те смята за луд? Че през цялото време се сравняваше с него? Че той беше истински герой и спасител на родината? Какъвто ти от самото начало искаше да бъдеш? Че не можеш просто да бъдеш с мен?
— Замълчи.
— Защо? Нали самият ти не можеш да го изречеш на глас. Хайде аз вместо теб. Все някой трябва да го направи.
— Защото не те обичам. Защото те разлюбих. Защото да, не знаех как да ти го кажа.
— Защото се страхуваш от мен.
— Не!
— Защото се страхуваш от баща ми.
— Я стига! Върви на майната си! И край!
— Хората се обръщат след теб. Неловко.
— Имам си друга.
— А, намери си, значи. Търси и намери. Да беше ми казал. Аня, да беше казал, просто не търсих, където трябва. На повърхността нямаше никого, а долу за една седмица се намери.
— Давай. Упражнявай се. Цяла година се упражнява над мен. Та ти никога не ми вярваше — нито на мен, нито в мен. Също като татенцето ти. Той ме наричаше шизо. До днес. На него си се метнала.
— На мама приличам.
— Приличаш на баща си.
Аня се спря. Хората се блъскаха в тях, ругаеха, поглеждаха втренчено Анината фигура, забравяха яда си и развълнувано продължаваха нататък. Бяха ужасно заети с подземните си дела, сякаш в света не съществуваше нищо друго освен метрото.
— Хайде да пийнем.
— Аз бих... Бих поспал малко. Преди операцията.
— Длъжник си ми. Така че млъквай и да вървим.
Той и сам вече беше разбрал, че е длъжен. Длъжен беше точно преди тази операция. Преди най-после да направи нещо смислено. На нея ѝ дължеше повече, отколкото на който и да е друг.
Намериха в прехода някакво интелигентско свърталище, седнаха на натъпканите чували, дръпнаха пердето. Като че ли останаха насаме.
— А ти как се оказа тук?
— Той ми прати човек. Помолил го да ми предаде, че си ме освободил от себе си. Отличен начин за раздяла: да го съобщиш чрез бащата и двама въоръжени кретени.
— Не исках така...
— Мъжествен човек си ти, Артьом. Уважавам те.
— Аз съм лайно, добре, съгласих се. Сега пък какво?! Нали се върна при идеалното си татенце! А? Край! Ура! Защо продължаваш да ме ядеш?!
— Ти все пак си идиот.
— Прието: лайно и идиот.
— А запитвал ли си се защо изобщо дойдох с теб на ВДНХ? Не си ли се запитвал какво съм намерила в теб? Тук е целият Орден, цялата глутница песове ходеше по петите ми, герой до героя, опитваха се да ми душат под опашката, точеха лиги. Виючително и твоят Хънтър, между другото! Защо теб?
— Питал съм се.
— Може би не съм искала герой! Не ми е бил нужен психопат, не ми е бил нужен мъж, който да отреже на човек главата с нож и дори да не присвие очи, когато кръвта плисне! Не ми е нужен! Не ми трябва такъв мъж като баща ми! Ясно ли е? Исках хубав, добър, нормален! Човек! Такъв като теб. Какъвто беше. Който с всички сили се опитва да не убива хора. За да може и децата му да се родят такива. Добри.
— Под земята такива умират.
— Под земята умират всякакви. И какво? Да не се ражда ?
— Значи, да не се ражда.
— Смятал ли си някога да живееш? Да живееш с мен? Отпиха, без да се чукнат. Артьом отпи голяма глътка.
Празният му стомах веднага попи всичко. Сгря кръвта, завъртя глобуса.
— Не мога да живея, Аня. Вече не умея.
— А кой тогава?
— Баща ти ще ти избере някого. Някой достоен. Не шизо.
— Ти идиот ли си? Слушаш ли ме въобще? Или само себе си? Кого ще ми избере баща ми? Той до тринайсет години сам ме къпеше под душа! До тринайсет! Разбираш ли?! Аз отнето — от него! — избягах! При теб! За да живея нормално! За да живея! А ти искаш да станеш като него! Като него, като Хънтьр, не знам като кого!
— Аз не... По дяволите. Трябва ли да го слушам това?
— А какво? Страх те е да не се разчувстваш? Страх те е, че ще се наложи да ме прибереш?
— Не. Да...
— Тогава послушай още малко: какво се случи с моята майка?
— Умряла. Боледувала. Била си още малка.
— Отрови се с водка менте. Пиеше, защото той я биеше през ден. Как ти се струва това? А? Как ти се струва таткото герой?
— Аня.
— Върви да служиш при него. Татко прости ли ти?
— Та той те обожава... Нима той...
— Не. Достатъчно му беше да изкара душицата на мама. Мен татенцето ме пази. Обожава ме, да. Всичко ще бъде така, както аз кажа. Само да му седя на коленете.
— Почакай. Той... Той защо... Когато бях в радиоцентъра... Тогава трябваше да ме... Когато се канеха да щурмуват... Ти... Къде беше ти? Тогава?
Аня изпи остатъка на екс; очите ѝ бяха червени, неспособна заплачат, същите като на Артьом. Сложила си е туш на миглите, досети се той. Аня. Мигли.
— Казах му: ако с моя се случи нещо... Трябва от време на време да му се напомня.
Артьом се усмихна — искаше да е презрително, но силите на лицето не му стигаха.
— Ей! Още!
— И на мен.
— Ето защо. Ето защо.
— За мама! — Аня вдигна стъклената чаша. — За мама, която пиеше, защото се беше омъжила за герой. Така че не си прав ти. На нея приличам, Артьом, а не на него.
Той вдигна чашата с вдървената си ръка и удари вяло и неизразително стъкло в стъклото.
