— Тя беше от Владивосток. Когато ме слагаше да спя, ми разказваше за плажа. За океана. Слагаше ме и се хващаше за манерката. Аз, знаеш ли, умеех така, да притворя очи, сякаш спя, и да поглеждам през миглите. Как е там Владивосток, отговаря ли?
— Отговаря.
*
* *
— Как си, братле, нормално? Температура има ли? Бузите ти пламтят.
— Нормално.
— Сигурен ли си, че пак искаш да се замъкнеш горе?
— Сигурен съм.
— Беше ли в медицинския пункт?
— Бях. Намазаха ми гърба с мехлем.
— Добре. Като се върнем от задачата, на ръце ще те отнеса там.
До Библиотеката чакаше онзи същият офроудър със запален двигател; зад него — сив „Урал“ с кучешки зъби. Савелий и Льоха, облечени в черната униформа на Ордена под костюма за противохимична защита, се спогледаха.
— Това... — каза Артьом.
— Това са наши. Не се притеснявай. Те просто ни докараха техника. Иначе откъде щяхме да намерим такова нещо?
— Наистина.
Потеглиха със свистене, поеха в шествие по Нов Арбат. Летягата взе Артьом при себе си, в офроудъра. Непрекъснато го поглеждаше многозначително от предната седалка.
— Що за задача е това? — попита Артьом.
— На Комсомолска — обясни Летягата. — Ще видиш.
Профучаха по пустия Арбрат; Артьом не успя да си спомни нищо. Къде, мина му само през ума, са се дянали всички живи твари от Москва? Защо са избягали? Москва си стоеше каменна и една такава пуста като затрупания преди три хиляди години от пясъците Вавилон.
Стигнаха бързо до Садовое, завиха през смешните забранителни линии по асфалта, накъдето им беше нужно, минаха покрай грамадни хотели без гости, офисни центрове без служители; покрай островърхото Министерство на външните работа, омагьосната Лисая гора.
— Интересно какви са сега „външните работи“?
— Не се меся — Летягата гледаше напред. — Всеки си работа своето.
— Но все пак някой слуша радио, а? За да знае въобще как са там хората... Как е противникът. Какво замисля. Коварно.
— А как? — възрази Летягата. — Нали заглушителите пречат.
— Наистина — потърка гумата на лицето си Артьом.
След МИД се гмурнаха в тесни малки улички, спряха пред
занемарена богаташка къща зад висока ограда. Посолство някакво. Подмяташе се късче от знаме на неизвестна държава, изтъркано до бяло от злите дъждове.
Изсвириха уговорения сигнал. Портата се отвори безшумно и пропусна кортежа във вътрешния двор. Вътре колата беше заобиколена от фигури с нашивки на Ордена, които огледаха дали гостите не водят някого със себе си. Артьом излезе и видя като че ли познати очи зад стъклените панички.
— Какво е това?
Никой не му обясни. Отвори се врата, фигури започнаха да товарят в камиона зелени метални кутии с шаблонни надписи — по две, по три и още, и още.
Сандъчета с патрони.
Работеха бързо, справиха се за една минута. Козируваха, подписаха набързо някакъв документ за отчитане, изпратиха ги до вратата и богаташката къща отново стана необитаема. — Закъде толкова нещо? — попита Артьом Летягата.
— На Комсомолска — отвърна онзи.
— Какво има там? Червената линия се среща с Ханза — досети се сам Артьом. — Фронтовата линия сега оттам ли минава? Ханза започна ли вече войната?
— Започна.
— А ние какво? Нашите там ли са вече? На Ханза ще помагаме, нали? Ние, Орденът?
— Ще помагаме.
Ясно беше, че на Летягата му бяха забранили да откровеничи пред Артьом: процеди думата през стиснати зъби, но тъй като Артьом и сам вече се беше досетил, нямаше как да не потвърди.
— Нашите момчета вече там ли са? За тях ли са тези патрони? Задържат червените?
— Да.
— Това... Повтаря се същото като в бункера? Нали? Нали, братле? Пак ние и пак червените... И пак ако не ги спрем ние, няма кой друг.
— Може и да се повтори — неохотно призна Летягата.
— Добре че отиваме там — изрече на глас Артьом. -Правилна задача.
*
* *
И отново се повтори: Садовое колцо, ръждясалите купчини автомобили в светлините на фаровете, къщите в клисурата, летящите във въздуха найлонови пликчета, окислената луна едва очертава облаците; бръмчат двигатели, избива го на сън, Покрай Цветен булевард, по трамплините на естакадите, през заплетени малки улички, тайни пътечки, непознати на покойниците, по друсащи трамвайни линии към крайгаровия площад, към станцията на метрото Комсомолска.
Три гари: от едната влаковете тръгват на изток чак до Аниния Владивосток; от другата — за Петербург, на север; от третата — до Казан и нататък, под корема на Русия. Пътувай, накъдето искаш, ето ги релсите, започват веднага след сградите. Пускай по тях дрезината, натискай ръчките и се вози, вози, докато ти стигнат силите, всичките чудеса на света тебе чакат. Но не — никъде няма да отидеш. Как така няма никакъв похлупак, Святослав Константинович? Ето го на похлупачето.
Качиха се на тротоара, подкараха колата към самите врат на павилионите.
— Сега по-бързо — нареди Летягата. — Не сме на наш терен,
