Отвориха вратите едновременно, изсипаха се в кръг наоколо, сложиха приборите за нощно виждане; на чужд терен нощем всичко може да се случи. Разтовариха във верига сандъчетата с патрони, Артьом стоеше последен до дървената врата. Получаваше сандъчетата, подреждаше ги на пирамида. Чувстваше се странно — спокойно. Виждаше се застанал зад бруствера, стиснал в ръце приклада на автомата, лови с чело куршумите. Добре беше в бункера: всичко точно, всичко ясно. Много му се искаше пак да е в бункера. Всичките тези патрони да изхаби, до последния. Или колкото там успееше.
Сега не искаше нито да се прощава със Саша, нито със Сухия да се помирява, нито да се вижда с Хънтър. Нямаше какво да им каже. За тях нямаше точка, ще се задоволят със запетаята.
— Сега след мен!
Всеки грабна по две сандъчета, тръгнаха в тъмното след него, влязоха в полуразрушения павилион, сякаш понесли деца в ръцете си; Летягата им забрани да пускат фенерчетата. Заслизаха по неравния ескалатор, използвайки нощното зрение, за да оглеждат хладните очертания. И едва когато слязоха долу, на екрана се появиха топли проблясъци. Топлината на човешки тела, които се опитваха да сгреят земята отвътре.
И там, някъде отдолу, се носеше неразбираемо бучене — като жужене на кощер. Уж отдолу, пък сякаш отвсякъде едновременно. Нямаше закога да се оглеждат настрани — тичаха по хлъзгавите стъпала, можеше да стъпят накриво. Но от някакви вентилационни отвори ли, или през тънките стени нещо виеше уморено, ревеше глухо, сякаш вятърът виеше в тръбите, но в заварени тръби, безнадеждно, и с всяка крачка надолу звукът се чуваше все по-силно, ставаше все по-горещо.
— Какво е това? — изпъшка на бегом Льоха.
— Червената линия е там. Нещо става при тях. Но ние няма да ходим там.
Спряха се някъде.
— Сега наляво.
Запромъкваха се покрай стените — червени проблясъци в чернотата. Процеждащата се през процепите в стените топлина означаваше, че тук някъде има нещо живо, грее се, диша парата.
Но отпред нямаше никого. Може би беше някакъв таен проход? Ще излязат в тила на врага? Или тук има засада? Защо не се чува боят? Не е започнал ли? В самото му навечерие ли бяха пристигнали? Толкова патрони. С такова количество цял месец можеха да се отбраняват. Само че къде ги чакат останалите от Ордена? Защо не бива да пускат фенерчетата тук — за да не разкрият своите?
— Сега ходом.
Отпред в тъмнината се появиха червени петна: човешки фигури. Чуха се гласове — насложени върху гамата от вентилацията. Топлината се преливаше към тръбите на тавана (всмукване?) и в канализационните решетки под краката им. Като че ли съвсем наблизо се намираха големи помещения, в конто се палеха печки, гореше светлина и хора си шепнеха нещо, а държаха Артьом и останалите от Ордена в мрака.
— Стой.
Застанаха под решетъчен мангал в стената. Отпред проблясваха няколко алени тела. Едното повече приличаше на бик, отколкото на човек, и пламтеше яростно, а две бяха размазани, неясни, сякаш кръвта им беше застинала.
От мангала се процеждаше разговор. Думите се сливаха, срастваха изгризаните си краища, тръбното ехо уеднаквяваше тембъра на гласовете, превръщаше ги в един, тенекиен, не можеше да се разбере кой с кого разговаря, сякаш някой четеше монолог с желязна фуния в гръкляна.
— Всички ли са тук? Да, вече са на мястото. Колко? Толкова, колкото се разбрахме. Двайсет хиляди. Ако трябва да съм точен, двайсет хиляди и четиристотин. Значи, се разбрахме? Благодаря за гъвкавостта. Вие пък. И разбира се, ми се иска да избягваме подобни ексцесии в бъдеще. Вие прекрасно разбирате, че ситуацията просто излезе от контрол. Вината не е наша. Инициативата дойде отдолу. Въпрос на управляемост. Договорките ни винаги са в сила. Ще направите ли нещо, за да възстановите баланса? Вече. Е, отделно ми се иска за тези слухове. Знаете, като брат на брата. Злите езици говорят, че може би има изтичане. Вие пък, вие пък. Това не е в наш интерес, Ние държим на нашите отнощения. Вие пък. Може ли да прибираме? Да, ще се разпоредим. Благодаря, Максим Петрович. На вас благодаря, Алексей Феликсович.
— Насам!
— Напред! — изкомандва Летягата. — Към онези тримата.
Алексей Феликсович, Феликсович, Феликсович. Благодаря, Алексей Феликсович. Тъй вярно, Алексей Феликсович. Прието. Артьом го засърбя ръката — до лакътя. Там вместо татуировка вече имаше корички.
— Насам, мъжаги, по-живо! — викнаха им от тъмното. — Давайте метала!
Хриплив глас. Нисък, гръден.
Светна малко фенерче. Лъчът се плъзна надолу по зелените сандьцн, по шаблонните надписи, броейки кутиите.
— Раз. Два. Свободен си, какво стоиш? Циркулирай. Три, четири. Край, отчете се. Духвай. Пет, шест.
Идваше редът на Артьом, сърцето му вече подскачаше още откакто разпозна гласа, главата му вече започваше да пламти, а той все още чакаше своя ред, за да се приближи, за да разбере точно...
— Седем, осем. Тук ги остави, тук. Следващият. Девет, десет. Остави — и си свободен.
