Даваха патроните на някого. Всичките двайсет сандъка — бяха ги докарали тук не за да могат момчетата от Ордена да се отбраняват. Единственото, което се искаше от тях, беше да докарат двайсет хиляди патрона и да ги предадат на някого. Това беше цялата задача.
— Единайсет, дванайсет.
Артьом чу: единайсет, дванайсет. Идваше неговият ред. Единайсет. Та това са зайци. Къде ще избягат. Дванайсет. Ще пукнеш долу. Тринайсет, кротки зайци, четиринайсет.
Той остави двата си сандъка на пода. С неуверена ръка бръкна в джоба на тактическата жилетка. Извади я. Не можа да напипа бутона.
— Следващият! Ти какво се спря там?
Вместо шаблонните букви в очите на Артьом се вряза лъчът на мъничко фенерче и в същото време в ухото му беше напъхано дулото на револвер.
Тогава Артьом вдигна срещу него собственото си фенерче — тежко, дълго, с мощността на милион свещи — и натиска копчето му.
В свирепия лъч си личеше, че докато се е връщал от оня свят, се е съсухрил, побледнял и набръчкал — но ето че беше тук, стоеше уверено, разкрачил широко дебелите си крака едната ръка награбил собственически поднесените му зелени кутии, а с другата — прикриващ се от светлината. Застрелян от Артьом в отчаянието му и ни най-малко неубит от сополивите куршумчета. В нова червеноармейска униформа, ушита по поръчка за бичето му туловище.
Глеб Иванович Свинолуп.
СЛУЖБА
— Какви ги вършиш, мамка му?!
Летягата удари фенера, дебелият лъч направи салто, забърса някакви допълнителни лица, откри стените, пода, тавана — оказваше се, че тук си има всичко. Някакъв коридор, някаква врата, някакви хора. Хората примигват, псуват. Двама се появиха в проблясъка близо един до друг — като че ли познати на Артьом. Единият — джукест, оплешивяващ и остриган с машинка по сребристите слепоочия, с офицерски мундир. Другият — с остър нос, торби под очите, черните му коси — грижливо сресани, откъде ли го знаеше Артьом, сякаш са се срещнали насън...
Докато фенерът се търкулваше в ъгъла, Артьом успя да хване автомата, но не можа да го насочи към Свинолуп — вкопчиха се и в ръцете му, и в автомата, и ги издърпаха в различни посоки; светлината угасна; в тъмнината към двата уж познати силуета се нахвърлиха разни непознати, прикривайки ги с телата си от куршумите.
— Това са червените! — захриптя Артьом. — Пусни ме! Ние докарахме патрони на червените! Това са червените!!!
— Тихо. Тихо, тихо...
— Що за гадости стават тук? А?!
Дланта в безпръстата кожена ръкавица — на Летягата — затъкна устата му; на вкус беше като оръжейно масло, гориво, барут и стара кръв. Артьом впи зъби в нея, закрещя със запушената си уста кой знае какво. Напразно гризеше — Летягата нямаше нерви. Откъснаха прибора от челото му, нощното му зрение ослепя.
— Не го пипай! — гласът на Льоха и изщракването на Льохиния автомат. — Сава, бият нашите!
— Пуснете го! Пуснете го! — това вече беше Савелий, — Сега ще ви избия всичките!
— Дамир... Омега...
В чернотата нещо изкряка, изхленчи, забълбука стиснато гърло, прогърмя откос — в тавана, някой захриптя, задърпа се бясно зарева.
— Да ги довърша ли? — попитаха в мрака, дишайки накъсано.
— А при вас също не всичко е гладко — изкикоти се невидимият Свинолуп. — А, спецчасти?
— Не. Не сега. Давай ги тук, зад мен. — басът на Летягата.
— Полковникът каза, че ако се пречкат...
— Наясно съм какво полковникът... Давай ги зад мен!
— Какво беше това? — гласът бе познат, не Свинолуповия, а един такъв уморен, ленив; от този глас пред вътрешния поглед се изправя бордей, осветени отвътре завеси...
— Край, простете за недоразумението. Взимаме ги и си тръгваме — Летягата.
Стоманени ръчища завлачиха Артьом по пода, другарите му отзад заритатаха с крака, замучаха — но от Ордена са добре обучени, на тях не можеш да им се изплъзнеш.
— Дайте ги тук. Слагайте ги долу. Това е, ще се оправя сам. Качвайте се. А вие с лица към пода!
— Полковникът каза и тримата да ги отстраним, ако се започне нещо.
— Какво отстраняване?! Озверели ли сте?! — Савелий се съвзе.
— Дамирчик, не съм забравил. Ще се оправя. Обискирахте ли ги? Чисти ли са?
— Чисти са.
— Това е. Хайде. Аз бързо.
— Добре, момчета... — съгласиха се някак, със съмнение. — Да вървим. Нека Летягата сам. Негов другар е.
Затропаха ботуши, сякаш се отдалечаваха — но също със съмнение, с престореност. Като че ли нагоре, но сякаш и встрани. Омазнената кожа пусна устата му.
— Това е Свинолуп! Това е червеното кагебе! Ние на червеи — патрони! На червените... ние... патрони! Ти схващаш ли какво правиш?!
— Аз си имам заповеди, братле — отговори меко Летягата. — Да доставя. На кого — не е моя работа.
— На червените! На червените! Патрони! Ние с теб! На тях! С тях! В бункера! Там нашите момчета! Десетия! Улман! Шапката! Червените — тях! Помниш ли това! Теб — за една бройка! Мен! Как ние? Как ние — на тях?!
— Казано ми беше да ги взема от склада и да ги докарам тук. И да ги предам.
