Огромна зала. Синкавобял кръгъл свод, който сякаш светеше, на тавана — полилеи, експлозия от стъкло, подът — мек, застлан с плътен килим с изумително ярки шарки; такива не бива да се гледат, на човек започва да му се вие свят. И навсякъде маси, маси, само маси. Кръгли, застлани — покривките замърсени, но някога са били бели. Чинии с остатъци от ядене, гарафи, напълнени до средата с нещо рубинено. На пода се въргалят вилици.
И тук-таме хора.
Събрани на групички край някои маси, по другите изяли всичко и ги оставили. Някъде се прегръщат, допирайки чела, както Артьом с умиращия затворник в тунела, но не от мъка, а от водка. Някъде водят важен разговор. Облечени са странно: телата под саката не са голи, а облечени с ризи, макар и намачкани. Даже вратовръзки имат като на довоенните фотографии.
Артьом, сякаш невидим, крачеше към тях по мекия килим, къпеше босите си стъпала във вълнената трева. Някой вдигаше към него мътния си, изненадан поглед, но не можеше да го гледа дълго и се връщаше обратно към сложните салати и недопитите чаши.
Измореният оркестър вдигаше шум на сцената в дъното на залата и някакъв дебелак поривисто и тромаво танцуваше между музикантите под непохватните ръкопляскания от съседната маса.
— Артьом?
Той се спря, забелязан.
— Седни. Не се стеснявай. А и ти не се стесняваш, виждам. Някакъв човек го гледаше с усмивка. Тъмни коси — на влажни пластове през челото, подпухнали торбички под очите, пиянският поглед блести, ризата — разкопчана. До него седи някакъв оплешивяващ шопар, зачервен и хълцукащ.
— Алексей... Феликсович?
— О! И ме помниш?
— Търсех ви.
— Ето на, намери ме! Артьом — това е Генадий Никитич, Генадий Никитич — Артьом.
— Многприятн! — изпръхтя шопарът.
Артьом едва сега се сети да се прикрие. Едва сега започна да подозира: ами ако не му се присънва? Кошмарът наоколо беше непоносим, а не е ли редно, ако насън си помислиш за това, че спиш и че скоро ще се събудиш, това веднага да те събуди?
Той седна по гол задник на кадифения стол, прикри се със салфетка. Как в такова положение да разпитва Бессолов? Къде е наганът на Артьом? С какво да го заплаши, че да му каже истината? С ножа от масата?
— Как се оказах тук?
Попита, за да не си признава за съня.
— Приятелката ти ме убеди. Общата ни приятелка.
— Кой?... Саша?
— Саша. Изключително сълзливо ми се молеше. А аз, знаеш, природа съм мек човек. А и после си спомних колко си смешен. Не се разделихме със зло тогава... Млечен брат, така да се каже. Така че ми трепна сърцето. Аз нали те вдигнах на крака тогава. Помниш ли нещо? Ти като че ли беше прекалил с глистите. Не беше много на себе си. Но с всички задачи се справи.
— Колкопикантн!
Артьом се скри още повече под покривката. Внезапно се почувства ужасно гол, срамно, идиотски гол. Саша беше помолила тоя вампир да го спаси? Грижеха се за него, защото Саша | го беше уговорила?
— Не искам. Не ми е нужно такова. Не ми трябват твоите подаяния!
— Напомняш ми за брат ми Коля. А и тогава как воюваше! Под влиянието на глистите. Канеше се да наложиш световна справедливост. Особено когато с теб разговаряхме за Мелник. Две цигари ми изхаби, за да се изгориш. Нима... нищо?
— Къде се намираме? Аз? Сега?
— Ние? В бункера. Не, не във вашия героичен бункер, не ми прави такива очи. Това са онези бункери, под Москва, знаеш... Ние си избрахме един по-приличен. С евроремонт. Останалите са що-годе. Някъде са наводнени, а другаде изобщо не може да се влезе, толкова за ръждясали вратите.
— Точнтъй!
Приближи се докторката, а заедно с нея и охранителите; нагласени, с кители, сякаш идват от парад. Приготвиха се да вържат ръцете на Артьом зад гърба.
— Е как така, веднага ли ще ми го вземете? — разстрои се Бессолов. — Оставете ме да си поговоря с човека. Той сигурно е пълен с въпроси.
Докторката се съгласи и се отдалечи.
— Саша мен — тук?
Гол и безсилен. Спасила го е?
— Ами да. Облъчил се е, казва, младежът. Облъчил се е, защото съвсем сам разгада всичките ви страшни тайни. Много искаше да излезе на повърхността и ето, отиде. Дори взе на щурм радиоцентъра в Балашиха. Заглушителите изключи! Към народа се обърна! Герой! Юначага!
— Тя ли ти го разказа? На теб?
Предала го е? Издала го е?
— И тя също. Е, и аз си имам и мои източници. Признавам си, че тогава те подцених. Ти наистина беше кьорюотук пиян. Харесва ми това: да си поговоря с обикновен човек. Да му поразкажа малко как стоят нещата в действителност, да надуша как започва да му пуши мозъкът. Мнозина тук с години не излизат в метрото, но аз съм любопитен. А и ми се налага да общувам с хората по работа.
— Страхотнчвек! — изказа се шопарът.
— Ние... В Москва ли сме?
— В Москва, разбира се.
— Бункер? Защо... Изглежда толкова странно? Защо знамената са съветски? Това... Не разбирам. Нима Червената линия управлява Ханза? Или всъщност Ханза е Червената линия?
— Че каква разлика има?
— Какво? — намръщи се Артьом; бялата зала изпълзя някъде встрани, нагоре.
— Има ли някаква разлика между Червената линия и Ханза? — леко се усмихна Бессолов. — Ти сигурно и между червените и фашистите ще намериш десет разлики.
— Не разбирам.
