— Това е добре. А аз съм готов да ти обясня. Дай да се разходим. Само че наистина без панталони няма да е много добре. Ей! Човече!
Притича един суетлив сервитьор с папийонка, прошарени мустакат. Бессолов му заповяда да си свали панталоните и ризата, за да се облече гостът. Артьом поиска своите дрехи, но му казаха, че всичко е изгорено. Тогава се съгласи на черно-бялата униформа с изключение на папийонката. Сервитьорът стоеше мирно и обраслият му с прошарени косъмчета корем се потрисаше. Докторката откачи ангелската кръв, а дупката в ръката залепи с лейкопласт.
Алексей Феликсович се изправи, изтри устните си със салфетка; отдалечиха се от масата.
— Многвпечатлен! — сбогува се с Артьом шопарът.
Тръгнаха между пияните и заспиващите на пиршеството, като по пътя се здрависваха с тях: Кондрат Владимирич, Иван Иванич, Андрей Оганесович и така нататък.
— Кои са те? Кои са тези хора?
— Прекрасни хора! — увери го Бессолов. — Най-добрите!
Излязоха на стълбата.
— Значи — Алексей Феликсович направи жест с ръка, обхващайки цялото пространство, — имаше следния въпрос. Защо съветска символика. Отговарям. Тук по-рано, преди да ни сполети това, се намираше московският музей на „студената война“. Частен музей. Но! Той се намираше в истински правителствен бункер от времената на същата тази „студена война“. Бившият тъй наречен ДО! Тоест — държавен обект.' Някой там някак си успял да го приватизира, незнайно как, през бурните деветдесетте, няма значение. Отопляван, газифициран, занемарен. Защото по онова време на всички ни се струваше, че тези бункери вече на никого няма да потрябват. След това новите му стопани го оформили според своя носталгичен вкус: ето тези знамена, червените звезди, сърповете и чуковете и така нататък, и така нататък. С намек за СССР, но с непманска нотка. Направиха отличен ремонт, за което едно голямо благодаря. Както се казва, приеха го с дървеното рало, оставиха го с атомна бомба15. Събрали любопитна експозиция от исторически артефакти и започнали да водят тук чуждестранни туристи. Но когато избухнала Третата световна, на тях бързо им напомнили какво означава това „ДО“ и кой тук е истинският собственик, кой — временният. Защото на онези, които са били тук, вече, разбира се, не им се ходело в истинските ДО. Там всичко било скъпичко и без целия този шик. Все пак ръцете на частника са си ръце на частник. А и стилистиката е величествена, със завладяващ дух. Гледаш това знаме и си спомняш как великата ни държава заплашваше целия свят. Така че не променихме нищо тук. Хем стилно, хем патриотично, хем уютно.
Зайчетата от стъкленото кълбо гъделичкаха червеното знаме, играеха си с герба.
— Но нали Червената линия... Те под тези знамена... Хората с картечниците! Сега, на Комсомолска! Вчера! Преди седмица! На мен! Едно дете... В ръцете ми... Не моето... Но...
— И какво, извинявай? Ние нямаме нищо общо.
— Но нали вие сте накарали Мелник да им даде патрони! Ханза! Там, на Комсомолска, Москвин! — Артьом най-после се пробуди.
— Първо на първо, ние не сме Ханза. Второ на второ, никого не сме карали. Патроните са наши. А Орденът е просто инкасаторска служба. На Москвин му беше изплатена компенсация заради действията на Райха. А какво са правили те с патроните — това е въпрос на етика. Затова пък ние спряхме войната. Която започна, отново не заради това как е построена системата, а заради идиотски инициативи на ниво средни звена. Както, между другото, беше и при вашия героичен бункер тогава. Ти какво, гражданска война ли искаш?
— Те там, на Комсомолска, с тези патрони толкова хора избиха! Живи! Какво ме плашиш с войната?! Там хората от глад бяха готови срещу картечниците да се хвърлят! Можеш ли да си представиш какво е това?! Как става?!
Бессолов замълча и продължи да мълчи, докато не слезе по стъпалата.
— А какво да правим? Опитваме се да намерим средство против тази гъбена гнилоч. Опитваме пестициди. Но има някакви естествени процеси. Екологията на метрото, така да се каже. Предлагам да се смята, че те така регулират числеността на популацията.
— Но самите вие тук се тъпчете!
— Може и да остава такова впечатление — съгласи се Бессолов — Но е глупаво да се мисли, че и вихрушката на Полиса или Москвин, или Мелник не се тъпчат. Въпросът тук не е кое е кесаревото, а кое не е. Консервите от Държавното хранилище не стигат за всички. Така е устроен светът. Ако изляза оттук и нахраня с остатъците от чинията си някое нещастно гладно момиче, това няма да промени нищо. Моите остатъци не са Исусовата риба. Още повече че аз излизам и храня една гладна девойка. И нищо не се променя.
— Защото вашата Ханза с нищо не е по-добра от Райха!
— Казвам ти, че по своята същност Ханза е Райхът.
— Какво?
— Ела с мен.
Артьом се затътри след него.
