След стълбата свиха вдясно под знамената. Над главите им светеше яркочервена звезда. Сияеше ален надпис „Бункер — 42“. Електричеството стигаше за всичко. Това беше важно. По коридора стигнаха до празен бар. Барплотът се осветяваше от , сглобен от неонови тръби „Калашников“; барман нямаше, отворените бутилки сами се предлагаха. Бессолов грабна нещо с неруски етикет, издърпа тапата със зъби, притисна го към устните си. Предложи на Артьом, но той се отдръпна отвратено.
— И така, музеят на „студената война“! — каза Бессолов, свивайки в тясно коридорче: листи стомана, закрепени чрез квадратни нитове.
Влязоха в помещение: на стената — осветена отдолу старинна карта: огромна малинова сянка върху половината свят, надписана „СССР“, сивите европейски държавици се гушат една в друга, всичко изпъстрено с щамповани силуети на ракети и крилести самолети. В ъгъла стои бледен манекен, облечен със старинна униформа; глупава, лятна. Охранява огромна дебела бомба; боядисана със сива маслена боя.
— Ето тук имаме занимателна експозиция... Макет на първата атомна бомба, разработена и създадена а Съветския съюз... На носа на бомбата имаше стъклен капак, сякаш за да може да се надникне във вътрешността на ада. Но там, разбира се, нямаше нищо: някакво приборче със стрелкички.
Но Артьом не гледаше към нея, а към огромната карта на Европа.
— Това сте вие, нали? Вашите заглушители. Аз те търсих заради едно нещо. Защо е нужно това? Защо стоим тук?! В метрото? Ако целият свят е оцелял...
— А той какво, оцелял ли е? — Бессолов изненадано повдигна вежди. — Добре, де, добре. Оцелял е. Не се шашкай.
— Всички тези ракети, самолети на картата! Това все стари ли са? Тук дори още е СССР, не Русия! На колко години е тая карта? Всъщност няма никакви врагове, нали? Враговете, от които се страхува Мелник. Заради които са всичките тези заглушители. Войната е свършила! Още тогава! Нали?!
— Това е много субективно нещо, Артьом. За някои може би още продължава.
— Те — Западът — нямат намерение да ни правят нищо! Нали? Само ти можеш с това да баламосваш Мелник!
— Всеки вярва в онова, което му е най-удобно.
— Защо?! Тогава защо сте поставили заглушителите?! За да отстрелвате хората от другите градове? Да изглежда така, че цялата земя е разрушена от бомбите? Защо?! Че сме сами! Защо тогава седим в метрото?
— Защото — Алексей Феликсович се отърси от цялата си игривост както змия се отърсва от кожата си — извън метрото ще престанем да бъдем народ. Ще престанем да бъдем велика нация.
— Какво?!
— Ще се опитам да ти обясня. Ти спри да крещиш и се опитай да ме изслушаш. И между другото, не ние сме поставили заглушителите. Те са стари, още от съветски времена. Качество! Просто през деветдесетте ги дали на търговците, за да транслират музичка по тях. За известно време.
Костюмът на възрастния сервитьор стоеше на Артьом като торба. Някъде отзад изхъмка пазачът, сигнализирайки за присъствието си. Алексей Фешксовдч измъкта от джоба на гърдите си носна кърпичка с монограм в ъгъла и а прокара по бомбата, забърсвайки прахта.
— Ами нека да започнем с нея, красавицата.
— За какво ви е това тук? — Артьом се чувствайте отвратен: сякаш Бессолов целуваше в устата мъртва глава.
— Е как! Трябва да познаваме корените си — обърна се oнзи към него и се усмихна. — Затова не пипаме нищо тук. Тази бомба е прародител на нашия суверенитет! — Алексей Феликсоиич поглади огромния корем на бомбата. — Всъщност само благодарение на нея успяхме да се защитим от посегателствата на Запада. Да защитим уникалния ни строй. Нашата цивилизация. Ако нашите учени не я бяха създали, страната ни щеше да бъде поставена на колене веднага след Втората световна! А и след това...
— За да може в Третата световна с нея нас да...
— В Третата? — прекъсна то Алексей Феликсович. -В Третата ние малко се заиграхме. Увлякохме се, тъй да се каже, по телевизионната ни истина. Човекът всъщност умее така да замества реалното с илюзорно. И да живее в съвсем измислен свят. Полезно свойство по принцип. Цялото метро например живее прекрасно в тази система от въображаеми координати.
— Цялото метро живее прекрасно?! — Артьом се приближи към него.
— Имам предвид, че всичко работи. Всички са се увлекли. НаЧервената линия вярват в това, че се сражават с Ханза и фашистите. Хората в Райха вярват в това,че се бият с червените и изродите. Хората в Ханза плашат децата с Москвин и вкарват в съседите си в затвора като червени шпиони. Сякаш всичко това наистина съществува!
— Сякаш?! Аз! Бях... — Артьом почувства как въздухът в този музей вече не му стига. — Аз бях в тунела. Между Пушкинска и Кузнецки мост. Където червените се сдавиха с фашистите. Десетки живи хора. Те там до смърт се... С кирки, с ножове, с арматура. Това беше наистина. Разбра ли, гадино?! Това! Беше! Наистина!
