— Съчувствам. Но какво доказва това? Кой загина там? Червени? Фашисти? Не. Известно количество генетически увредени от едната страна и известно количество вредители и плямпала от другата. Управляем конфликт. И един вид своеобразно самоочистване, ако се погледне отстрани. Както ако нашата система беше жив организъм... Клетките, които пречат на оцеляването, умират и се отлющват. Но ще повторя. Не ние започнахме тая война. Средното звено във военното разузнаване на Райха, за да се докара пред началството, атакува Червената линия. Без да има представа, че всъщност нито Червената линия, нито Райха ги няма.
— Как така ги няма?
— Е, разбира се, че ги има! Съществуват имената им. Захо- рата е много важно да се наричат по някакъв начин. Да се смятат за някакви. Много е важно да се борят срещу някого. И ние им оказваме съдействие. Та нали не сме тоталитарна държава! И им предлагаме най-широкия асортимент: ако искаш да нападаш изроди, Железният легион отправя апел. Ако си мечтаеш за безплатна спойка и за общи дела — бягай на Червената линия. Не вярваш в нищо, а просто искаш да правиш бизнес — емигрирай в Ханза. Интелигент? Фантазирай за Изумрудения град и си протърквай панталоните в Полиса. Удобна система. Аз и тогава, на Цветен, се опитах да ти го обясня. Защо ти е на повърхността? Ние и тук можем да ти осигурим свобода. Какво толкова си забравил горе?
Алексей Феликсович се спря до изхода, огледа гробницата на бомбата, угаси светлината. Артьом продължаваше да размишлява върху отговора му.
— Значи, вие не сте от Ханза? И всичко това не е Ханза?
— Каква ти Ханза? — поклати глава Бессолов. — Казвам ти: никаква Ханза няма. Има Околовръстна линия и има хора, които смятат, че живеят в Ханза.
— А откъде сте тогава?
— Ами оттук — Алексей Феликсович вдигна поглед към сводестия таван, сглобен от тубинги. — Точно оттук. Даже по-точно оттам. Следвай ме.
Излязоха в някаква стаичка с паркет на пода и маса със светеща зелена лампа: пост. На поста часовой с офицерска униформа — става, козирува. Това нечия приемна ли беше? Към втория етаж водят ескалаторни стъпала; имитация. Стаята сякаш е от друго време: не от лицемерните две хиляди, а от някакво като че ли по-старинно време, а всъщност от никога.
Изкачиха се по стъпалата, а там — врата.
Кабинет. Книжни секции със стъклени врати, претъпкани с томове; по средата на стаята — дъсчено възвишение подиум. И в ъгъла — номенклатурна маса като при Свинолуп или Мелник. Зад нея седи човек.
Неподвижно.
Отметнал глава назад. Вперил поглед в тавана. Очите му с пластмасов блясък.
— Това...
— Йосиф Висарионович. Прелест, нали?
— Сталин?
— Кукла в цял ръст на Сталин. От восък. Можеш да разгледаш.
Сталин беше положил безкостните си ръце на масата; в единия восъчен юмрук стискаше писалка, сякаш куклата вожд се канеше да подпише някаква заповед. Другият беше разтворен в плоска длан, пръстите стърчаха напред. Под мустаците имаше усмивка — изрязана с нож, постоянна. До него имаше парцалени неувяхващи рози.
Артьом не издържа и пипна Сталин по носа. На него му беше все тая. Все тая, че беше умрял и че беше възкръснал; все тая, че сега е кукла; все тая, че се е спасил на такава цена, кога- то светът се е превърнал в прах; все тая, че му поднасят цветя и го щипят по носа. Сталин беше в прекрасно настроение. На Сталин всичко му беше наред.
— Като жив е, а? — каза Бессолов.
— Той също ли... От музея? Експонат?
Артьом се приближи до една от секциите, забърса с пръст праха от стъклот о, огледа рафтовете. Всичките бяха запълнени с една и съща книга, възпроизведена безброй пъти. На корицата на всяка една пишеше: „И. В. Сталин. Събрани съчинения. Том 2“.
— Защо? — Артьом се обърна към Бессолов. — Що за тъпотия?
— Тук е бил Сталиновият кабинет, когато това е бил истински бункер. Наистина, казват екскурзоводите, на Йосиф Виса- рионович не му се е налагало да сяда тук; починал, преди да въведат обекта в експлоатация. Но заради западните туристи направили чучело и нагласили кабинета като за пред хората. Когато се настанявахме в бункера, Сталин вече беше тук. А ние всичко запазихме. Трябва да има уважение към историята на своя народ!
Алексей Феликсович също се качи на подиума, приближи се до Сталин, седна на масата му и заклати крака.
— Приемственост! Ето го него, ето ни и нас. Получава се, че той е строил този бункер за нас. Мислил е за нашето бъдеще. Велик вожд.
Артьом не се беше срещал по-рано със Сталин, като се изключат мустакатите портрети в Червената линия; какво беше почувствал, като докосна по носа великия вожд? Восък.
— Защо приемственост? Приемственост на Червената линия.
— Артьом! Ех, Артьом! — цъкна Бессолов. — Дай сега да те просветя. Червената линия, Ханза, Райха — това са само чучела. Те, разбира се, имитират самостоятелност, конкуренция, борба. Воюват даже, когато се забравят.
— Тогава вие кои сте?
Алексей Феликсович се усмихна.
