— Изящна работа е това многопартийността. Като хидра е. Избери си глава по свой вкус, сражавай се с другите глави. Смятай, че вражеската глава е дракон. Побеждавай. А сърцето? — Бессолов поглади масата, кимна с брада към кабинета. — Ето го сърцето. Не го виждаш, не знаеш за него. И ако не ти го бях показал, щеше да продължиш да се бориш с главата. Ако не е Червената линия, то с Ханза.
Артьом се отдалечи от секцията, приближи се плътно до Бессолов.
— Не съжаляваш ли, че ми го показа?
Онзи не се отдръпна, не се извърна. Не се страхуваше от Артьом, сякаш не той се беше присънил на Артьом, а Артьом на него.
— Върви, разкажи на някого за това, че си бил тук. На твоя Мелник дори. И той какво? Ще ти каже, че си се побъркал.
Артьом преглътна. Нима и за това се беше изповядал, до- като беше пиян?
— А той не е ли идвал тук?
— Не, разбира се. Защо да пускаме всички тук? Това е храм. Светилище.
— А аз?
— А ти. Ти си блажен, Артьом. Юродите могат да влизат в храма. На тях и чудеса им показват.
Внезапно му прищрака.
— Невидимите наблюдатели.
— По-високо!
— Невидимите наблюдатели.
— Ето. Виждаш ли, не си безнадежден!
— Та това е легенда. Мит. Като Изумрудения град.
— Точно — съгласи се Бессолов. — Легенда. Приказка.
— Всичко е рухнало преди сто години! И месец не издържала. Държавата. После настъпил хаос. И оттогава... Това всички го знаят. И децата го знаят. Нас никой не ни управлява. Ние тук сме си сами за себе си. Невидимите наблюдатели са мит!
— Само че откъде знаете, че са мит? Ние и това ти разказахме. Разбираш ли? Дадохме ти готовия образ, в който можеш да ни подредиш. Та ти си проста душа, със сърцето мислиш, не с главата. С образи. Нищо, ще ти изсипя една камара шаблони, почерпи се. Невидимите наблюдатели. Опа! От една страна, ти умишлено не вярваш в мен, а от друга — може да се каже, че знаещ всичко за мен. Слухове! По-добро от телевизора.
— Но вие... Тоест предишните лидери... Правителството, президента... Всички сте били евакуирани в Урал? Системата за управление се разпаднала... Държавата...
— Помисли сам: за какво ни е да ходим в Урал? За какво да ходим в някакъв си усамотен бункер на края на света? Да кукуваме в самота? Какво да правим там — един друг да се изяждаме? Как така да ви изоставим? Нашето място е с народа! — той се протегна като някакъв нахранен котарак.
— И къде бяхте? Когато ние ядяхме лайната? Когато се душахме един друг? Когато ние там, на повърхността, заради вас умирахме, къде бяхте вие?
— Ами наблизо. Винаги сме били наблизо. Зад стеничката.
— Това! Не може! Да бъде!
— Нали ти казвам — работи. Който си може, го може. Бессолов слезе от масата, надигна кехлибарената си бутилка.
— Нещо се заседяхме тук. Да вървим, ще ти покажа живота ни. Доста е аскетичен, между другото. Да не си помислиш нещо друго.
Той грижливо нагласи свличащия се Сталин и слезе от подиума. Артьом се помайваше, препълнен с информация.
— Гадове сте вие.
— Че какво толкова сме направили? — попита Алексей Феликсович. — Напротив — минимум намеса! Та ние сме просто наблюдатели! На всичкото отгоре невидими. Само ако системата, даде грешка, тогава се налага да я оправяме.
— Системата?! Хората от глад децата си ядат!
— И какво от това?! — Бессолов изгледа лошо Артьом. — Нали не на нас ни харесва да ядем вашите деца. На вас ви харесва да си ядете децата. И на нас не ни харесва, че вие си ядете децата. На нас ни харесва просто да ви управляваме. Но ако искаме да ви управляваме, сме принудени да ви позволим да си ядете децата!
— Лъжа! Вие ни натикахте тук и вие ни държите тук! Вие с хората — като със свине! Навсякъде шпиони... При едните СБ, при другите КГБ, при третите... Навсякъде свинолупи... Каква наистина е разликата между Райха и всички останали...
