— Не. При мен, знаеш ли, е наобратно: на улицата ми се върти главата. Веднага ми се приисква да се върна обратно, в бункера. В уюта. Да. Тук си имаме жилищен блок. Апартаменти.
Завиха.
В един такъв грамаден, десет метра в диаметър, задънен тунел, започващ някъде посред земята и стигащ до земя. Колко такива има още ? Коридорът продължаваше по-нататък.
Очевидно вече беше късно. Обитателите на бункера се разотиваха от кръчмата, разгърдени и ломотеши, пълзяха към Дома. Артьом надникна през прозореца в един апартамент, построен на пода на тунела. После в още един. Наистина уютно.
По човешки.
— Защо ми показваш всичко това? Защо ми разказваш?
— Ами на мен, знаеш ли, ми харесва. Да поспоря. Ти нали си революционер? Защо седя там, при Сашка? Чакаше ме. Романтик. Искаше да ме застреляш с онзи твой револвер? Какво, мислеше, че като ме убиеш, и животът ви ще се нареди? Аз какво, просто водя вътрешната политика. Отсечи ме — нова глава ще израсте. Още тогава, на Цветен, се опитах да ти налея разум в главата. Но виждаш ли, ти изгуби паметта си.
— На Цветен?
— Казвам ти, изгуби я. Но какво изненадващо има? Това е нещо символично всъщност. Това е вашето безпаметство — което, разбира се, е наша благословия. Никой нищо не помни. Народ еднодневка. Вчерашния ден сякаш изобщо го е нямало. И за утрешния никой не иска да мисли. Всичко е днес.
— За какъв утрешен ден?! Как може да се правят планове за утре, когато храната едва стига за днес? И то на онези, на които им е провървяло?!
— А това вече е нашето изкуство. Храна трябва да има винаги само за днес и винаги да не достига. На гладен стомах се мечтае за разбираеми неща. Трябва да се балансира. Ако им дадеш да се оядат — увеличават се проблемите с храносмилането и нараства самомнението им. Ако не им дадеш достатъчно — тръгват да свалят властта. Е, или онова, което приемат като власт. Ще пийнеш ли с мен за нашето изкуство?
— Не!
— Жалко. Трябва да се пие повече. Спасението на народа е във водката. Тя, между другото, и срещу радиацията помага.
Напомни му.
Чуждата чистичка кръв пълзеше по вените на Артьом гъсто, като гел, пареше и пречеше. На Артьом му се искаше да си върне своята, рядката и мръсната, отровената. Само и само да не е длъжник на тези гадове. Ако ще само една седмица да живее, но да е своя собствен живот, а не да се пъчи с взет назаем.
-Ти за народа така.. А самият ти... Откъде си?
— Да... Може би прозвуча така, сякаш не обичам народа. Или че го презирам. А мен, напротив, с цялата ми душа ме тегли към него! Обичам го, вярваш ли ми? Ето, излизам сред хората, запознавам се, общувам. Така се запознах с теб. Просто като обичаш народа, трябва да разбираш всичко за него. И трябва да си честен. Не трябва да си правиш илюзии. Да, такива са нашите хора. Трябва да чувстваш какви хора управляваш. Трябва да помагаш на народа си. Да го насочваш. Бесовете му да улавяш.
— Управляваш? Кой управлява? Елоите — морлоците? Ти да не си някакъв аристократ?
— Аз ли? — Бессолов се усмихна. — Каква ти аристокрация! Нея отдавна я разстреляха! Дори не съм от Москва. Започнах като телевизионен журналист. Заплащането беше посредствено, насочих се към политтехнологията. И после нещата се завъртяха. Така че аз съм си напълно плът от плътта.
И изведнъж Артьом разбра: нека тече телът във вените му. Това е отсрочка, през която все ще успее да направи още нещо.
Огледа се настрани: тук няма и голяма охрана. Ще трябва да премине през целия бункер, разбира се. Току-виж в някой от тунелите се окаже военна база? На кого разчитат те?
— А там какво има?
— Ако искаш, ще отидем. В третия тунел ни е складът, а четвъртият така и стои празен. Търговците не успяха да го ремонтират преди войната, а на нас не ни остава свободно време. Какво си мислиш, как по-умело да отмъкнеш всичко това от нас ли? — намигна му Бессолов. — Аз теб и така мога да те взема за калфа, само кажи.
— Мисля, че ти така и не ми обясни защо да стърча тук. Не разбираш ли? По-добре или по-зле — все си е под земята, в метрото. На кого му е нужно това, по дяволите? Когато на повърхността има цели градове? Гори! Полета! Океан, мамка му!
Стигнаха до края: до пуст грамаден тунел, оребрен, залят с ръждива вода. Облегнаха се на парапета. Жужеше помпа, изкарваше мокротата от кухината.
— А ти откъде знаеш какво има там? А? Там може да е същото като при нас, само че без таван. Е, свири радиото. Какво, да не би заради това при тях да е рай? Свобода? Братска любов? Не ме разсмивай. Ще се пръснат из цялата земя, ще подивеят поединично без власт, без държава, ще забравят как се чете, как се пише. Аз ти говорих за изключителността. Нас метрото ни прави изключителни! Петдесет хиляди души на едно място. Само при такава концентрация могат да се запазят цивилизацията, културата. Само по този начин. Да, в метрото. И какво? Онези там, на чистия въздух, ще озвереят по-бързо, ще забравят по-бързо какво е това да си човек. Там! На повърхността ще бъдат неандерталците, многоженците, содомитите! А хората, духовните, разумните хора ще бъдат тук!
— Духовните?! Онези, които ядат своите?
