— Е! Петкан на Робинзон също не се е отказал веднага от човешкото. Ние просто не правим резки движения. Но рано или късно...
— А защо не ни оставите сами да избираме? Дали да живеем на повърхността, или долу? Защо не сте ни питали?
— Питали сме — усмихна се Бессолов. — И питаме.
— Няма с какво да ги нахраниш! По гъбите е плъпнала болест! Пусни ги поне да не умрат от глад тук!
— Нашият велик народ е преживял какви ли не изпитания. Ще оцелеят някак. Знаеш ли какви са издръжливи? Железни са.
— Нека се качат на повърхността! Поне им дай шанс!
— На повърхността? А там какво, реки от мляко и мед? Ти беше там! В Балашиха например. Какво ще ядат там?
— Ще намерят с какво да се нахранят!
— Проклет романтик си ти. За какъв дявол си хабя времето с теб?
— Ами пусни ме! Не съм ви молил да ме спасявате! Да може такива като теб...
— А ти какво, да не мислиш, че ако те пусна, след теб ще излезе цялото метро? Ще ни зарежеш, ще разкажеш истината на
хората и ще ги поведеш след себе си към повърхността? И там всичко ще бъде различно оттук?
— Ще бъде!
— Ами върви — рече равнодушно Алексей Феликсович. — Разкарай се. Даже ще ти върна революционния наган! На тебе там никой няма да ти повярва, както ти тук не повярва на мен. Поне осъзнаваш ли, че там просто ще им преразказваш легендата за Невидимите наблюдатели? Събуди се, Артьом!
Артьом кимна. Усмихна се.
— Ще я видим тая работа.
ПРИЯТЕЛИ
Свалиха чувала, от главата му.
Огледа се.
Но и без това по гласовете можеше да отгатне къде са го докарали — на Цветен. Точно там, откъдето го бяха и взели. От самия бункер го бяха измъкнали в чувал, за да не може да намери обратния път.
Свалиха белезниците му, смъкнаха от гърба му мундира, изритаха го по задника; после до него падна и издрънча черният револвер.
Първата работа на Артьом беше да го сграбчи. Празен. Обърна се — а съпровождащите го вече се бяха изгубили в тълпата. Мярнаха се две сиви човешки песъчинки и останалият човешки пясък ги засипа.
От бункера го бяха изхвърлили веднага, без разтакаване. Както си беше в сервитьорската униформа, така си и остана. Докторката успя само да му напъха някакви хапчета в джоба на изгладените с ръб панталони. Добра душа. А после — чувалът върху главата.
Седна, замисли се. Хората наоколо с всички сили се съвкупляваха, защото трябваше да се живее по някакъв начин. И на Артьом сега му се налагаше да живее някак с всичко научено в крехката му, шперплатена черепна кутия. Наученото притискаше милиметровите стени отвътре, бъдещето на Артьом не беше съвместимо с него.
Не можеше да повярва, че всичко случващо се в метрото — целият ад, цялата безпросветност и цялата безсмислица — всъщност са учредени от някого и че напълно устройват някого. Зловещо беше не това, че смесваха хората с почвата, за да засипват тунелите, а че без това светът не би съществувал, би пропаднал в бездната. Не можеше да разбере такова устройство на света.
И не можеше да го прости.
Седеше и гледаше в някакъв непрекъснато мърдащ се гол бял задник и спореше с него, сякаш това беше лицето на Бессолов. Казваше му всичко, което не се беше сетил да каже на Бессолов.
— Разбира се, ако толкова години хората ги лъжат... Как да отличат истината от... Ако постоянно ги навеждаш към коритото с помията... Но това не значи, че не могат да се надигнат... Да погледнат нагоре или поне напред... Разбира се, вие така сте устроили всичко... Но това не значи, че те няма да могат... Или че не искат... Питате? И сами си подхвърляте правилните отговори... Те питат...
Беше лесно да се спори със задника. Задникът не възразяваше.
— А какво разбират хората... Вие трябва да бъдете ометени... по дяволите. Вашият бункер... да се разпердушини. Ако не се разпердушини... Ако не се отвори абсцесът... Тогава нищо... Трябва вас, тлъстите плъхове... За вратовете... Да ви покажат на хората... Вие поговорете пред хората така... За тях... Като за говеда... Ето тогава. Тогава ще видим. В бункера те... Гниди... Всички ще разгоня... Ако на мен не ми повярват — на вас ще ви повярват... Ще ви заставя да им кажете всичко... А ако не им кажете... Със същото това дуло аз вас... Не само ние имаме тилове... Гадове...
Той стисна дръжката на празния наган.
Не можеше да направи такова нещо сам. Нищо не можеше да направи сам.
Отборът му беше малък, но го имаше. Летягата, Омир, Льоха. Да ги събере. Да им разкаже — на тях, които вече знаят половината истина — останалата част от истината. Да ги попита. Да измислят заедно как да намерят и да отворят това плъхско гнездо.
Колко време беше минало — седмица? Повече? Навярно ^нчки са се разпръснали по метрото. Вмъкнали са се в някакви процепи. Единият — за да не го намери Мелник, а другият — Ханза. Но виж, Омир... Райха вече го няма. Може би Омир знае къде да се търсят останалите? А къде да се търси Омир, беше известно.
Изправи се.
