Орденът никога не се бъркаше в свадите между линиите. Винаги стоеше над схватките. Мелник се гнусеше от политиката. Не търпеше началници над себе си, не слушаше ничии заповеди и не живееше на ничия издръжка. Преди двайсет години той пръв беше изрекъл клетва: да не застава на ничия страна. Да защитава — без да прави изключение за никого — всички хора в метрото. От такива заплахи, на които никой друг не може да се противопостави, или такива, които още никой не разбира. Малцина бяха посвещаваните в Ордена, и то след дълги изпитания — на Мелник не му беше нужна армия. Бивши бойци от спецслужбите и сталкери, агентите на Ордена блуждаеха из метрото невидими, разузнаваха, запомняха, докладваха. Мелник ги изслушваше. И ако се появеше заплаха — истинска, неминуема заплаха за цялото метро — Орденът нанасяше премерен, смъртоносен удар. Заради своята малобройност той не можеше да води открити войни; затова Мелник се стараеше да унищожи врага тайно, внезапно, в зародиш, в люлката. В резултат на това малцина знаеха за Ордена, но всички, които знаеха, се страхуваха.
Но ето че някой не се беше уплашил.
Защо не бяха довели работата докрай?
— Докато те търсех, стигнах до задънена улица. И гледам — витражи. На Новослободска са се пръснали, а тук са оцелели! — Омир помълча и добави: — Гадна станция.
— Трябва да се махаме. — Артьом остави празното канче.
— Аз си тръгвам след час! — съобщи Льоха.
— Обратно? Мислиш ли, че на Ханза ще те пуснат?
— Не. Помислих си и осъзнах: надраснал съм лайната. Ще отида в Железния легион.
— А? — Артьом обърна към брокера очите си: червени, напрегнати.
Ето защо Льоха се беше измил.
— Послушах момчетата: това е идея! Докато ние, нормални, те, не изхвърлим изродите на повърхността, няма живот за нас тук. Общо взето, отивам в доброволческия взвод на Райха. Не ме запомняй с лошо!
Омир само примигна влажно — изглежда, той вече беше в течение.
— Ти какво, дебил ли си? — попита Артьом Льоха. — Ти дебил ли си, какво?
— Я се разкарай! Какво знаеш ти за изродите? Разбираш ли каква дива мафия имат из цялото метро? И всички тези гадини на Рижска... Точно така! Ще се върна при тях с подковани ботуши. Те там раздават жестоки ботуши!
— Знам нещичко за изродите — отговори Артьом.
— Зарежи! — каза Льоха така, сякаш това беше краят на разговора.
— Е — каза Артьом, — значи, ще се срещнем някога.
— Непременно — откликна радостно Льоха. — Непременно ще се срещнем.
Той стана, изпука щастливо ръце: беше време да сграбчи в тях новия си живот. В този момент погледът му попадна върху кълвящата пода кокошка.
— Може би да си я поделим? — предложи той.
— А какво стана с Олежка, между другото? — спомни си Артьом.
— Опна петалата! — обяви бодро брокерът. — Както и очаквах.
*
* *
Още се олюляваше. Но не му се искаше да се задържа на Цветен булевард дори една излишна секунда.
Да си проправи път през Гомор с раницата и куфара, беше още по-сложно, отколкото чисто гол.
Лабиринтът оживя, калейдоскопът от гадини подскочи, нареди се нова шарка и правилният път навън остаря.
И вместо към прохода към Трубна ги тласна към коловоза канал.
— О! Вижте. Та това е нашият съратник! Сталкерът!
Казаха му го в гръб.
Артьом дори не си помисли, че това се отнася за него. Но го тупнаха по рамото, накараха го да се обърне.
Там стояха четирима в черна униформа, с трипръстите свастики на ръкавите; Артьом отначало не ги позна, а после сякаш се вгледа в трилитров буркан с мариновани гъби и в мътната марината към него се обърнаха лицата. От онзи ден. Този... Този като че ли седеше на масата, приветстваше Артьом, наливаше му отрова. Бенката му в основата на носа. В бенката му се взираше Артьом, докато те... А за какво говореха? Защо след този разговор те му се радваха? Нали би трябвало да му резнат гърлото.
— Помните ли, другари, сталкера, а? Който е наш човек! Дето отпълзя от нас като луноход.
— Хохо! Какви хора! — Артьом отдавна не беше виждал по- искрена усмивка.
— Може би с нас? Трябват ни идейни! — покани го онзи с бенката.
Яките им бяха с унтерофицерски илици, а отзад в редици по трима се беше строила колона паплач; някъде в опашката ѝ Артьом зърна и бившия брокер. Досети се; доброволците. Железният легион. За чистотата на гените. А нали и той беше пил за това? Поне повърна тогава.
— Вървете на майната си.
И закрачи по-надалеч от тях, от греха.
Сега му се струваше, че всичките жители на славното градче Гомор го гледат с присвити очи, с разпознаване, намигат му: как така, как така, срещахме те тук на четири крака и без панталони, защо не поздравяваш?
Спомни си: повърна.
И още нещо си спомни: как след него вървеше някой, преследваше го, не отстъпваше, трезвен, надменен, възрастен, докато Артьом като едногодишно дете, подхлъзвайки се, бягаше на четири крака от позора.
Лепкаво като кошмар, но кошмар ли беше?
