Бягал беше из лабиринта, бягал беше и вече му се струваше, че изходът е отпред, и изведнъж всички коридори се оказваха залепени. А зад гърба му мостовете, по които беше скачал — всичките бяха рухнали в пропастта; къде да се дене сега? Бяха го притиснали до стената.
— Артьом — старецът го разтърси. — А ако ние все пак през Райха? А? До Чеховска... Оттам само да попаднем на Тверска... И ето, вече сме на Театрална. Може даже още днес да успеем, ако всичко мине гладко... Другаде ти отникъде...
Артьом не отговаряше нищо, сякаш устата му бе пълна с вода. Само търкаше и търкаше шията си — в гърлото му пареше.
*
* *
— Нали не сме закъснели?
Унтерът с бенката се усмихна приветливо.
— Вас чакахме!
Артьом пристъпи от крак на крак, оглеждайки колоната: сега в опашката ѝ ли да се тикне?
— Аз... — той понижи глас — нямам документи. Без документи взимате ли в този ваш легион? И веднага ви казвам — това е сталкерско снаряжение. Плюс радио. За да няма въпроси после.
— Прекрасно взимаме без документи — увери го унтерът. -Така или иначе биографията започва от нулата. Кого го интересува какви са били по-рано героите на Райха?
Глава 8
HEIL
Напуснаха Цветен булевард с последния бутилков баркас: Омир и Артьом, зарадваният от скорошната им среща Льоха и унтерът с бенката между очите, който се представи на Артьом като Дитмар. Други двама, безименни, в черни униформи, налегнаха греблата и скоро от Цветен остана само една медна копейка в дъното на тунела. След това потъна и тя. Миришеше на плесен. Греблата пляскаха по водата, разкъсваха проблясващата във всички цветове на дъгата бензинова ципа, разблъскваха плаващите боклуци. Долу, под тинята и ципата, се движеха смътни, извиващи се сенки, мяркаха се някакви чевръсти гадини с дебелината на човешка ръка; по-рано ги е нямало и не е можело да ги има. Радиацията се беше натрупала и беше на- творила някакви си свои същества, нелепи и зловещи.
— А знаете ли кой е в авангарда на червените? — говореше унтерът. — Там изпращат изродите. Набират изроди за революционните отряди. Въоръжават ги. Обучават ги. Триръки. Двуглави. Болни от рак, които няма какво да губят. И после към нашите граници. По-близо... По-близо. Знаят колко ни мразят тези твари. Вербуват ги из цялото метро. От разузнаването казват, че на Сретенска са направили блокпост, от Трубна са отсекли линията. А старшият на поста целият е покрит с люспи. Как да го разбираш това... Червените ли командват изродите... Или изродите — червените? Мисля си, че е второто. Затова и искат да ни прогонят. Готви се нещо.,. Нещо се готви...
Артьом слушаше и не чуваше. Мислеше си за друго: важното е там, в Райха, никой да не го разпознае. Никой да не си спомни за младежа, когото бяха обещали на ентусиазираната тълпа на Пушкинска да обесят на ешафода. Да не го разпознаят затворниците от тъмницата в Тверска. Рядко се случва да избяга някой, осъден на обесване. Забравя ли се такова нещо?
— А, сталкер? — Дитмар го хвана за ръката и го стисна през ръкава право по изгореното.
— Какво?
— Кои са твоите райони, питам? Къде работиш? Там, горе?
— Аз... Библиотеката. Арбат. Носех отгоре книги на брамините.
Омир зяпаше настрани и разсеяно почесваше кокошката по гребена: не бяха успели да я дадат на никого във вертепа, нито пък да я изядат, така че продължаваше да си живее.
— Хубав район. — Унтерът продължаваше да гледа Артьом; пречупените отблясъци от фенерите върху гнилата вода се лепяха върху лицето му. — Всичко ли познаваш там? И Охотний ряд11? А оттам далеч ли е до Болшой12?
— Ходил съм — предпазливо отвърна Артьом.
— А защо си работил за брамините?
— Обичам да чета.
— Браво! — похвали го Дитмар. — Браво. Такива хора като теб са нужни на Райха.
— А такива като мен? — попита Льоха.
— На Райха са му нужни всякакви хора — намигна му унтерът. — Особено сега.
*
* *
Доплаваха.
Подземната река беше препречена с бент. Между бреговете бяха натрупани чували, пълни с пръст или нещо друго, и бутилковата лодка се блъсна в тях. Зад чувалите вече се издигаше истинската стена, с тунела в средата. Жужеше електрическа помпа, която изпомпваше събиращата се от другата страна на бента локва. Висяха окачени щандарти: червено поле, бял кръг, трипръста свастика. Триумвиратът на Чеховска, Тверска и Пушкинска. Разбира се, всичките отдавна бяха преименувани: Чеховска на Вагнерска, Пушкинска на Шилерска, Тверска също на нещо друго. Райхът си имаше своите кумири.
Скочиха на брега, унтерът и патрулът се поздравиха със зиг хайл. Всички бяха униформени, с иглици. Явно бяха намерили горе на повърхността централата на железниците — тяхната униформа е била такава, черно-сребриста.
Претърсиха багажа и веднага намериха всичко, разбира се: ето я радиостанцията, а ето го и автомата. Спаси ги унтерът: зашепна нещо, усмихвайки се на Артьом иззад черното рамо, и граничарите се смекчиха.
Само че не ги пуснаха на самата станция.
Намериха в тунела преграден с решетка страничен проход, пред който стоеше охрана.
