А нали в Гомор, като се замислиш, местните са малко. Всичките са приходящи. Фашистите са ясни — те, глупаците, са в униформа; а кой е още тук, в цивилни дрехи? От Трубна може да се попадне и в Ханза, и в Червената линия, и към бандитските сборища на Китай-град, а оттам — където си поискат. И дотук може да доплува който си иска — всякаква изгладняла гад.
Може би даже се беше отървал леко. Само да знаеше с какво точно.
Някак си се измъкнаха и се озоваха на прохода към Трубна. Артьом — с багажа, Омир — с кокошката; старецът се запъна и не пожела да я погубва, за да даде половината на брокера доброволец. Кокошката, както беше предсказал Олег, вече не снасяше.
И тук ги очакваше изненада: паспортен контрол. Артьом не помнеше с какво се изхранва Трубна, но явно не с делата на Цветен, след като капризничеше. Не искаха визи, но не пускаха без документи. Омир извади зелената книжка с орел с корона: Николай Иванович Николаев, роден 1973 г., Архангелска област, станция Севастополска, женен и зачеркнато. На ламинирана снимка — без брада и още непобелял; няма и четирийсет. Но се разпознава, разпознава се.
Артьом остави товара си, опипа джобовете си.
В панталоните — нищо. Той изстина.
Нали не е в якето, а? Нали не е в якето, което беше изчезнало, нали не е заедно с изгубената гъба, която трябваше да съхранява, спасява и приземява Артьом? Отвори куфара и покривайки се с глутен — от страх изпитата отрова потече през порите — заопипва, заопипва, пъхайки ръка ту тук, ту там, после се паникьоса, измъкна костюма си, пред всички разгъна втората си кожа на пода, забърка из джобовете на куфара, сложил автомата си под себе си, изсипа всичко, надзърна във всички ъгълчета. Не! Никъде!
— Да не съм го оставил? — попита примряло той Омир. — Да не е паднал на масата?
Онзи разпери ръце.
Без паспорт.
В метрото не може без паспорт. Нито в Ханза, нито в По- лиса, нито на Червената линия. Нито на Алексеевска, нито на някоя от другите станции, където хората поне се опитват да мислят за утрешния ден. Че може и да умреш от глад на някоя дива спирка или да бъдеш изяден в тунела.
Събра се народ. Зяпат — наполовина с подозрение, наполовина със съчувствие. Майната им на зяпльовците. Нямаше време да се крие — трябваше да научи истината. Бръкна в раницата пред всички. Показа се зелената кутия на радиостанцията. Граничарите я забелязаха, навъсиха се. Извади и нея, и динамо машината.
— Няма го. Няма го, мамка му!
Омир вече беше далеч — махна с ръка, пристъпи странично към граничарите, започна да ги съблазнява; макар че с какво там вече да ги съблазнява? Бяха останали най-много пълнител и половина патрони. Не дай бог да се наложи да се стреля.
— Няма начин! — ръмжи дебелият началник-застава. — Ще ви пуснем, а после червените живи ще ни одерат! Вие и без това няма да стигнете по-далеч от Сретенски булевард.
— Това пък защо?
— Червената линия вчера го отцепи. Излязоха на Сретенски, проверяват документите на всички. На самата Линия вход няма, изход също. Нещо се е омазало там при тях, но какво — никой не знае. Така че... излязоха на Сретенска. А от Сретенска до нас тук... По-добре да не ги провокираме.
— Говорят, че червените ще превземат Театрална.
— Кой го говори?
— Хората го говорят. За да не падне в ръцете на Райха. Страх ги е, че фашагите първи ще я прилапат. Подготвят се. Отсичат всички станции, граничещи с Райха.
— И кога? — Артьом така и беше застинал над разбишканата раница.
— Кога, кога. Иди ги питай тях. Могат всеки момент. Щом вече се е почнало...
— Трябва... — Артьом яростно, нервно започна да напъхва обратно динамо машината, радиостанцията, всичките си проклети вехтории. — Трябва... Ела тук, дядо. Ще тръгнеш сам натам през Сретенски. Имаш паспорт, имаш добри очи и брада като на Дядо Мраз, имаш идиотска кокошка, няма да те пипнат. Аз по повърхността... Ще мина по повърхността. Ще се срещнем там. На Театрална. Ако червените не я превземат преди това. А ако я превземат...
Омир го наблюдаваше объркано; кимаше — а какво друго му оставаше да направи?
— А нали... Нали, ако не бях решил тогава... За Олежка... За здравето му... — мърмореше Артьом, поглеждайки с омраза кокошката, докато прибираше последните неща в куфара. — А всичко беше напразно, мамка му! Покойник, мамка му!
Метна на рамо своя ездач и се върна при граничарите — изпотен, разгневен и като че ли дори излекувал се благодарение на този гняв.
— Къде тук при тях е пътят нагоре? Какво имат — стълби, ескалатор?
Началникът на заставата поклати плешивата си тиква почти със съжаление:
— Сталкер, нали? Няма тук път нагоре. Затрупан е вече от сто години. Кой тук ще тръгне да се шляе горе? Курвите им?
— А при вас? На Трубна? Има ли?
— Запечатано е.
— Ама що за хора сте вие! — извика Артьом ядосано. — На вас какво, изобщо ли не ви трябва повърхността?!
Старшият дори не му отговори. Обърна към Артьом охранения си задник — панталоните се пръскаха по шевовете — я се разкарай, още имаш да се учиш.
Артьом дишаше с пълни гърди и се опитваше да се успокои.
