— Първо медицински преглед — бодро съобщи Дитмар. — В Железния легион не приемат кекави. Ще се наложи да предадете за известно време снаряжението... и кокошката.
Оставиха всичко при охраната.
Стая. Стени с бели плочки. Мирише на фенол. Кушетка, докторът носи санитарна маска и шапка, само рунтавите му вежди се подават. По-нататък — някакви врати. Унтерът влезе заедно с тях и седна на едно столче в ъгъла. Лекарят се усмихна с прошарените си вежди, погледна ги влажно с маслинените си очи. Заговори напевно, с недодялан акцент.
— И така, кой ще е пръв?
— Нека да съм аз, а? — напери се брокерът.
— Събличайте се по гащета. Минавали ли сте пред медицинска комисия?
Лекарят го огледа, почука, опипа го с гумените ръкавици, погледна му гърлото, помоли го да се озъби. Сложи си слушалката, каза му да диша.
— А сега да свалим гащетата. Надолу, надолу. А така. Ще позволите ли? Аха. А това тук какво е?
— Кое? — напрегна се Льоха.
— Ами левият тестис ми се струва... Не усещате ли?
— Така... Така да, разбира се... Усещам.
— Доста занемарен. За-не-ма-рен.
— Ами... докторе... Аз съм добър танцьор — озъби се брокерът.-Така че си е нормално, не ми пречи.
— Ами щом не пречи — хубаво. Обличайте се, уважаеми. Свободен сте. Оттам, през дясната врата.
Льоха се облече, закопча се, а лекарят написа нещо на едно листче. Унтерът го прочете и кимна.
— Добре дошъл.
Брокерът намигна на Омир и Артьом: и вие дано сте здрави, и се шмугна в посочената врата. Оттам надолу се спускаха някакви стъпала.
— Сега може би вие, уважаеми.
Говореше на Омир.
Старецът пристъпи напред. Погледна към Артьом: кой да знае, че тук си имат и медицински комисии. Артьом не го изпускаше от поглед, не изоставяше дядката. Изведнъж го връхлетя дежавю, той се сепна смаяно. Закашля се от дразненето в гърлото. Лекарят го погледна внимателно.
Омир сгъна на четири зацапания шлифер и го постави на кушетката, в края, откъм краката; съблече през глава пуловера, под него — мръсна тениска с петна на подмишниците. Изправи се — гол, с хлътнали гърди, бял корем, рехави снопчета къдрави косъмчета по раменете.
— Така... Дайте да видим шията... Щитовидната жлеза... Под брадичката... — Докторът потопи ръцете на Омир в сребърен нитрат. — Така... Няма гуша. Сега ще проверим и останалото...
Поразмачка корема на напрегнатия и навъсен Омир, накара и него да си свали панталона, провери всичко и там.
— Не напипвам никакви тумори. Пазите се, а? Не излизате на повърхността, купувате филтрирана вода, нали? — с уважение и дори с изненада нареждаше лекарят. — Поздравявам ви. Не бих имал нищо против и аз да съм в такава форма, когато стана на вашата възраст... Обличайте се.
Надраска нещо на лист хартия и я тикна в ръката на стареца.
— Лявата врата.
Омир се поколеба. Не бързаше да си облича шлифера, помайваше се. Последва въпросително към унтера, към началството.
— А дядото защо през лявата? — попита вместо него Артьом.
— Защото, уважаеми, с вашия дядо всичко е наред — отвърна лекарят. — Погледнете в бележката.
— „Нормален. Годен за служба и имиграция“ — прочете Омир, след като с опасение поотдалечи листчето от очите си.
Годен за имиграция. Тумори търсят. Ами ако намерят?
— А дясната врата накъде води?
Дитмар, към когото се беше обърнал, само се усмихна.
— А! Младия човек го пратиха за допълнителни изследвания. При него все още не е сигурно. Трябва да го погледнат специалистите. Вървете, дядо, не се бавете. Трябва да прегледам и внука — обясни лекарят с нетърпелив тон, но не грубо.
Омир плахо натисна бравата, не му се щеше да се отделя от Артьом. А той сви устни, мислейки си: а сега какво? Ще се справя ли сега? Ще мога ли да се застъпя за стареца, както можах тогава?
През разширяващата се цепнатина се разнесе жужене.
Зад лявата врата започваше каменен коридор, боядисан в зелено; той беше претъпкан с голи до кръста доброволци. Всички минаваха по ред през мустакат мъж в униформа, който им остригваше до кожа косата с трещяща електрическа машинка.
— Няма никакви причини за безпокойство! — заяви унтерът.
Омир въздъхна с облекчение. Премина оттатък, при нормалните. И се скри зад вратата. Артьом леко се поотпусна.
— А сега да се заемем с вас, млади човече. Сталкер, както виждам?
— Сталкер — Артьом плъзна ръка по тила си, който преждевременно бе започнал да оплешивява: предател.
— Рискувате, рискувате, уважаеми! Така. Мъчи ви кашлица, чух. Обърнете се с гръб. Не ви ли е студено? От туберкулоза нали не боледувате? Дишайте. По-дълбоко.
— Как мислите, ще се надишам ли? — усмихна се накриво Артьом.
— Спокойно. Няма нищо страшно. Само някакви хрипове...
Сега да проверим за тумори. — Той надникна в коридора. — Ще ни правите ли компания?
Вътре нахълтаха две горили.
— А това за какво?!
— Ами... Сталкер. Фонът не пада, сам знаете. Вашите хора често не изкарват и до четирийсет... Но не се притеснявайте, не се притеснявайте толкова. Момчета, подръжте го. Така. Ето, летете. Сталкер. Шията. Така. Гърлото. А? Ааа...
