Шията: на онези, които имат рак на щитовидната жлеза, причиняван най-често от облъчванията, понякога най-напред им се появява гуша. Но се случва и човек без гуша да си отиде за месец, а други и с гушата успяват някак да докретат до старостта...
А ако ей сега напипа нещо? Ще каже: остава ви половин година. Прав е докторът, при сталкерите това се среща по-често.
— А какви са допълнителните изследвания? Рентген?
— След като така или иначе питате — рентген! Така... Я чакайте... Не, сторило ми се е. Сега на хълбок. Аха. Така, засега няма нищо. Дайте корема... Не се стягайте, не е необходимо.
Гумените пръсти — меки, хладни — сякаш преминаха през кожата и мускулите и достигнаха черния дроб, погъделичкаха изплашените черва.
— На пръв допир нищо не се напипва. Да проверим половите органи. Как е, ползвате ли го още?
— По-често, отколкото вие своя.
— Е, вие сте сталкер, затова питам. Ама и занаят сте си избрали. Добре. Не откривам никакви особени патологични изменения. Изправете се. Да си бяхте седели, уважаеми, в метрото, както всички останали. Не ви свърта! Току-виж следващия дъ и на допълнителни изследвания да не се наложи да ви...
— А колко... Колко ще го... онзи... колко ще го до изследват?
Артьом се ослуша против волята си: какви ги вършат таи зад дясната врата? Тишина.
А вътре в него, в Артьом, какво ли става? Важно ли е сега дали на брокера му правят рентген, или не? Също тишина.
Сега трябва да действа ловко, да хване Омир за яката и да го измъкне жив оттук. И да стигнат до Театрална, докато червените не са се добрали дотам. Това е само един преход. Една крачка до целта. А Льоха... Нали искаше да се бие с изродите. Първо сам да докаже, че не е такъв. Идиот.
— Колко, колко... Колкото трябва, толкова ще го изследват — замислено промърмори лекарят, докато пишеше направлението на Артьом. — В тази работа, уважаеми, нищо не се знае предварително.
*
* *
Дитмар се оглеждаше с гордост.
— Ето, добре дошли! Станция Дарвинска, бившата Тверска.
Били си сте тук преди?
— Не. Никога.
Отново нещо го подразни в гърлото.
— Жалко. Няма да познаете станцията!
И Артьом наистина не можа да познае Тверска.
Две години по-рано ниските арки бяха преградени с решетки и превърнати в клетки. И в тези клетки клечаха в собствените си фекалии изловените в съюзените станции не-руснаци. Преди две години Артьом беше прекарал цяла нощ в една от клетките, като броеше минутите до сутрешната екзекуция и се опитваше да се надиша и намисли.
— Напълно е реконструирана!
Клетките бяха изчезнали. Таванът не беше окаден от факлите, по пода не се виждаха ръждивите петна от изтеклите човешки течности. Всичко беше изчистено, измито, дезинфекцирано и забравено. И вместо килии имаше търговски сергии, спретнати, боядисани, с номерца. Празничен пазар. Из него снове тълпа: щастлива, спокойна, ленива. Разхождат се семейства. Дечицата седят на раменете на бащите си и размахват крачета. Избират си нещо от сергиите. Свири музичка.
Искаше му се да разтърка очите си.
Потърси мястото, където искаха да го обесят... Не можа да го открие.
— Целия Райх няма да го познаете! — каза унтерът. — След като генералната линия на партията се промени... започнаха реформи. Ставаме съвременна държава. Без ексцесии.
Черните униформи в тълпата бяха само капка, не дразнеха погледа. Нямаше ги ръчно изрисуваните плакати на тема превъзходството на бялата раса, изчезнали бяха банерите „Метрото — за руснаците!“. А от предишните лозунги беше останал само един: „Здрав дух в здраво тяло!“. И наистина: наоколо се виждаха всякакви лица, а не само чипоноси и млечно луничави. И най-важното — всички хора изглеждаха спретнати и поддържани, както и на Чеховска-Вагнерска, на която бяха попаднали първоначално. Не се чуваше мъчителната кашлица, задължителна за ВДНХ, нямаше гушави облъчени, а дечурлигата бяха като подбрани: две ръце — два крака, бузките — като доматки от Севастополска.
Спомни си за Кирюха, който чакаше експедицията на север.
— Направо като твоите Полярни зори — обърна се Артьом към Омир. Той тътреше крака след него, въртеше брада и попиваше всичко, което виждаше — за книжката си, не за друго. Кокошката поклащаше глава под мишницата му, тетрадката стърчеше, сгъната на две, от задния джоб. Всичко останало, включително снаряжението на Артьом, унтерът засега беше отказал да го върне.
— А там, зад ъгъла, в служебните помещения, се помещава болницата. Безплатна, разбира се. Два пъти в годината провеждат диспансеризация на населението. Децата — на всяко тримесечие! Ще отидете ли да разгледате?
— Не, благодаря — отвърна Артьом. — Тъкмо идвам от лекаря
— Разбирам! Добре, тогава знаете ли какво... Ето какво!
Надолу по пътя се бяха разперили подемните си стрели товарни кранове и се бяха струпали дрезини. Отидоха да им се повъзхищават.
— Сега Дарвинска е главният ни търговски шлюз! — обясни с гордост Дитмар. — Особено голям е товарооборотът с Ханза и непрекъснато нараства. Смятам, че в тези трудни,, тревожни времена всички цивилизовани сили в метрото трябва да се сплотят!
Артьом кимна.
