Какво искаше от него Дитмар? Защо го беше отървал от мобилизацията и строевата подготовка, към които бяха подкарали останалите доброволци? Защо беше отстъпил, когато Артьом поиска да му доведат Омир? Защо оказваше на редовия доброволец честта да го разведе из станцията — първо на Чеховска, а сега и тук?
В тези трудни времена. Тревожни.
— А ето го и тунела към Театрална.
Да захвърли всичко и да хукне натам.
— Най-неспокойният участък от границата. Укрепяваме го. Готвим се. Така че и мишка да не може да се промуши. Затова извинете, обаче сега няма да отидем там.
А как тогава? Как сега ще стигне до Театрална? Кокошката закудкудяка, запляска с криле — явно Омир я беше стиснал твърде силно, едва не я беше задушил. Но тя не успя да се измъкне; старецът я държеше здраво. Артьом се чувстваше като нея. А сега какво?
— А вижте тук, в ей този край — производство на лоени свещи, едно от малкото в метрото, колкото и да е странно, а ей там се намира тъкачният ни колектив, ударници! Чорапите им са просто вълшебни, всички, които страдат от ревматизъм, са готови да платят за тях каквато и да е цена! Така... Какво още? Дайте да се спуснем в прохода. Там е жилищният ни сектор.
До прохода към Пушкинска-Шилерска водеха два ескалатора, гмурващи се директно до гранитния под на залата. Спуснаха се по ръбестите черни стъпала и се озоваха на истински булевард — проходът беше застроен от двете страни с къщи кабинки, бронзовите светилници факли, разположени между тях, галеха мрамора. В една от къщичките имаше дори училище и щом се раздрънка звънецът за междучасието, децата — измити, живи и здрави — се изляха през вратата върху Артьом, право срещу гърдите му.
— Ще влезем ли?
Вдигнаха замислилия се над дневника учител Иля Степанович, той им показа учебната стая: портрет на фюрера с молив — младолик сериозен човек с набола брада, карта на Райха, карикатури на червените, призиви да се прави физзарядка.
— Артьом е наш съмишленик, постъпи като доброволец в Железния легион! — препоръча го Дитмар. — А това е...
— Омир.
— Какво интересно име! — Слабият Иля Степанович свали очилата си и се почеса по носа. — Руснак ли сте?
— Ил-я Сте-панович! — провлачи с упрек Дитмар. — Нима вече има значение?
— Това е прозвище — отвърна Омир. — И Дитмар сигурно се е казвал Димитрий, нали?
— Бях някога — усмихна се унтерът. — А вие как станахте Омир?
— Хората се майтапят с мен. Опитвах се да пиша книги. История на нашето време.
— Какво говорите! — Иля Степанович подръпна брадичката си. — А дали ще бъдете така любезен да ни дойдете на гости, на чай? Интересно ще бъде! Жена ми дори ще ви нагости с обяд, ако сте отпаднели.
— Ще дойдем, ще дойдем! — зарадва се Дитмар. — А чаят колко е силен?
— Силен е като любовта към Родината! — усмихна се Иля Степанович, разкривайки пожълтелите си конски зъби. — Живеем в самия край на прохода, точно срещу циганското семейство.
— Социално жилище! — вдигна пръст към небето върху мазилката Дитмар. — Грижите на фюрера!
*
* *
Жилищната сграда се оказа като излязла от някаква фантазия — подът беше покрит с уютни дървени дъсчици, точещи се по целия безкраен коридор; на стените висяха репродукции на всякакви тържествени старини и календари с котки и цветя. По пътя срещаха ту жени в престилки, ту мъже с тиранти на голо, течението носеше от нечия кухня миризмата на гъбено рагу, а иззад завоя внезапно изскочи някакъв дебеланчо на триколесен велосипед и се понесе по булеварда, примижал и кикотещ се.
— Оказва се, че и на Марс има живот — рече Артьом.
— Виждате ли? А ни демонизират — усмихна му се през рамо унтерът.
Проходът на Шилерска стигаше до тухлена стена; Дитмар обясни, че станцията се реконструира, така че изобщо няма да могат да отидат там. Побродиха още наоколо, където можеше. Докато обикаляха, брояха всяка мъчително бавна секунда. И в нито една от тези секунди унтерът не се отделяше от тях, не ги оставяше насаме. Налагаше се да гадаят безмълвно.
А в уречения час почукаха на вратата.
На прага ги посрещна тъмнокоса кафявоока млада жена с огромен закръглен корем.
— Нарине — представи се тя.
Дитмар измъкна от ръката си неизвестно кога купена бутилка от шампанско, пълна с някаква загадъчна течност, и галантно я връчи на стопанката.
— Жалко, че няма да можете сама да го опитате! — намигна а той. — Готов съм да се обзаложа, че ще имате момче! Мама си имаше начин да отгатва — ако коремът е кръгъл, значи, ще бъде момче. А ако е момиче — прилича на круша.
— Добре ще е да е момче — леко се усмихна тя. — Ще ни храни.
— Ще защитава! — засмя се Дитмар.
— Влезте. Иля ще дойде ей сега. Тук можете да си измиете ръцете... тоалетната.
Те наистина си имаха своя собствена мъничка тоалетна. Отделна, като в изоставените апартаменти на повърхността. Човешка тоалетна вместо дупка в пода и порцеланова тоалетна чиния, и райбер на дървената врата, а на една от стените дори беше окачен дебел килим.
— Красота! — каза Дитмар.
— Много духа студено оттам... — тихо обясни стопанката, докато му подаваше кърпа за ръце. — Топлим се, както можем.
