Решиха да затворят кокошката на Омир в тоалетната; даже трохички ѝ сипаха. Стопанинът също се върна от работа и започна да заглежда Омир алчно и любопитно. Покани ги в приятна стаичка, настани ги на сгъваем диван и наля в малки чистички стъклени чашки от своя чай с тайнствени съставки.
— Е, как ви се струва тук, при нас? В Райха?
— Изумително — призна си Омир.
— А хората в голямото метро продължават да плашат децата с нас, а? — Иля Степанович се смръщи смешно и пресуши чашката си. — А тук толкова неща се промениха! Особено след новогодишната реч на фюрера! — той се обърна към нарисувания с молив портрет, съвсем същия като в класната стая. — Нищо. Нека да дойдат и сами да видят. Такава система за социална защита на гражданите като в Райха дори и в Ханза няма! И между другото, сега програмата за прием на имигранти се разгръща! Ето, реконструират Шилерска...
— Имате предвид в Железния легион?
— И там също. Между другото, не можете да си представите колко доброволци се стичат от цялото метро! Много идват със семействата си. При нас, в училище, само този месец имаме две новички. Трябва да призная — отказът от национализма е абсолютно гениална идея! А каква смелост! Представяте ли си каква смелост е нужна, за да си признаеш публично, на партийния конгрес, че политическият курс през последните години — какви ти години, столетия — е погрешен? Какво мъжество! Да го заявиш право в лицето на всички делегати! Смятате, че Партията се състои от слабохарактерни марионетки? Не! Нека ви уверя, че там има опозиция, и то напълно сериозна! Някои са в Партията по-дълго от самия фюрер! И просто така да отправиш | предизвикателство към тези патриарси? Вие както щете, обаче аз бих искал да вдигна тост за него.
— За фюрера! — енергично се надигна Дитмар.
Дори Нарине сръбна малко от чашата си.
Неудобно беше да не пият. И Артьом, и Омир отпиха.
— Защо да си слагам грях на душата? На нас с Нарине... и на нас фюрерът даде шанс. — Иля Степанович нежно докосна ръката на съпругата си. — Като разреши смесените бракове. И то не просто шанс. Този апартамент... Преди Нарине живееше на Павелецка-радиална. Разлика от земята до небето! Просто от земята до небето!
— Ходил съм там — избоботи Артьом, отвръщайки смутено на пламенния му поглед. — Херметичната им врата е счупена, нали? От повърхността бяха навлезли всякакви гадости, помня. И... Имаше много болни.., Заради радиацията.
— При нас. Никога. Не е имало. Никакви. Болни — рязко, и с неочаквана ярост изрече дребничката Нарине. — Глупости говорите.
Артьом се сепна и си затрая.
— Така че историята се променя право пред очите ни! — със звънтящ от радост глас изрече Иля Степанович, като погали успокоително ръката на жена си. — И вие сте дяволски прав, като сте решили да пишете точно сега! Аз и сам, сещате се... Е, нали преподавам на моите ученици историята на Райха. От Хитлерова Германия до наши дни. И покой не ми дава една мисъл: дали да не напиша учебник? Дали да не пиша за цялото ни метро? И ето — конкуренция! — той се засмя. — Да пием, а, колега? За всички онези глупаци, които питат защо е нужно да се пишат исторически учебници! За всички онези глупаци, които ни се присмиват!
И чиито деца ще научат кое как е било от нашите книги!
Омир примигна, но се съгласи да пие.
А Артьом поглеждаше крадешком към Нарине. Тя не се хранеше; не слушаше разговора. Ръцете ѝ обгръщаха, пазеха големия кръгъл корем, в който лежеше момчето със смесена кръв.
— Какво пък, напишете истината, Иля Степанович! — възкликна Дитмар, заразен от ентусиазма на учителя. — Искате ли да поговоря с началството? Та ние и печатна машина имаме! Издаваме военния „Железен юмрук“, защо не и книга?
— Сериозно ли говорите? — изчерви се учителят.
— Разбира се! Възпитанието на децата е най-важната задача!
— Най-важната!
— Но е много важно и как и какво да се включи, нали?
— Принципно! Принципно важно!
— Например конфликтът ни с червените. Тяхната пропаганда, знаете, ни обвинява във всички смъртни грехове... А ето че сами можахте да се убедите. — Дитмар се обърна към Омир: — Но нали има доста хора, които вярват! Вярват и се боят дори носа да си покажат тук!
— Само си представете! — продължи Иля Степанович. — Представете си, че се захванете да пишете за Райха, без дори да сте стъпвали тук! И какво бихте разказали на нашите потомци? Страшни приказки! Глупост някоя!
— А вие какво ще разкажете? — не издържа Омир.
— Истината! Истината, разбира се.
— Но всъщност всеки си има своята истина, нали? — попита старецът. — Дори вероятно червените. Щом толкова хора вярват...
— При червените пропагандата успешно заменя истината! — намеси се Дитмар. — Тази уравниловка... Казвам ви, при тях изродите тайно са завзели властта и промиват мозъците на нормалните! Настройват ги, насъскват ги срещу нас! Готвят ги за война! Къде е тук истината?!
