— Гладни, бедни хора! Нима си мислите, че е трудно да ги накарат да повярват в каквото и да било? Мислите си, че те дори ще се опитат да различат истината от лъжата, да отделят зърното от плявата? — подкрепи го Иля Степанович. — Та те нали не могат да признаят, че тук, в Райха, е създаден социален модел, на който няма равен в цялото метро? Не могат! Те ще ви плашат с концлагери и разни крематориуми!
Нарине притисна длан към устата си, сякаш се беше уплашила, че оттам ще излети някоя непозволена дума, после бързо стана и излезе навън. Иля Степанович дори не забеляза, но Артьом видя.
— А за изродите какво ще пишете във вашия учебник? — попита Омир.
— А какво да пиша за тях?
— Ами... Ако правилно съм разбрал, сега те са... Сега Райхът се бори срещу тях, нали? Вместо...
— С тях — потвърди Иля Степанович.
— И как? Как се бори?
— Безпощадно! — подсказа Дитмар.
— А какво правите с тях? Онези, които намирате?
— Какво значение има? Ами изпращат ги на изправителна работа — намръщи се учителят.
— Тоест физическите недостатъци могат да се оправят с такава работа? А ракът?
— Какво?!
— Ракът. Чувал съм, че фюрерът приравнява рака към генетичните недостатъци. Интересно каква е тази работа.
— Ами, щом ви е толкова интересно — усмихна се Дитмар, — можем и да ви покажем. Но представете си, че ръцете ви свикнат с кирката. Няма да можете да държите писалка в пръстите си.
— Значи, добър учебник ще ви се получи!
— Дали пък не долових някакво съчувствие към изродите? — попита Иля Степанович. — Във вашата книга какво, като светлоруси ангели ли ще ги представите? По отношение на тях фюрерът всичко обясни ясно: ако позволим на тези твари да се размножават, още следващото ни поколение вече ще бъде не- жизнеспособно! Вие какво, да не искате да разреждат нашата кръв със своята? За да се раждат децата ни двуглави?! Това ли искате?!
— Двуглави деца могат да се родят на всеки в нашето проклето метро! На всеки! — извика Омир, скачайки на крака. — Горките болни деца! А вие тук какво правите с вашите двуглави?
Иля Степанович мълчеше.
И Омир не каза нищо повече, само дишаше тежко. Артьом, който не се беше включил в разговора, изведнъж разбра, че старецът се беше оказал по-смел от него. И му се прииска да убие някого заради този старец, за да бъде такъв смелчага като него.
— А я да видим какво пише многоуважаемият писател историк в своята книга? — Дитмар се пресегна през масата, забърсвайки със сакото си салатата, и ловко измъкна тетрадката на Омир.
Артьом скочи, но Дитмар отпусна ръка върху кобура.
— Сядай!
— Престанете! — каза старецът.
В стаята се втурна Нарине; лицето ѝ беше смръщено, очите блестяха. В тази мъничка стая беше опасно да се бори човек с Дитмар; ако случайно гръмнеше, куршумът можеше да попадне във всеки. Нарине се притисна уплашена към мъжа си.
— Всичко е наред, любима.
— Иля Степанович, преценете! — Без да сваля ръка от кобура, Дитмар предаде тетрадката на учителя.
— С удоволствие! — усмихна се онзи. — Така. Да речем, че това е началото. Аха. Те не се върнаха нито във вторник, в сряда, нито даже в четвъртък, който беше уговорен като краен срок... Ахъм. Почеркът, разбира се... Първият блокпост... де-жу-ри. А това какво е? А, денонощно. Слушайте, а вие запетаи какво, никъде ли не слагате? Така, засега белетристиката е горе. долу. Да вземем средата... Скучно... Скучно... О! Омир — митотворец и живописец — като ярка пеперуда еднодневка тъкмо се появяваше на бял свят! И представете си, „митотворец“ — с тире! Мито-тире-творец! А защо не и живо-тире-писец? И отново пунктуацнята... Направо да те хване скомина! И за себе си ли пишете това, колега? Или ето още... Сама против легион убийци... Та упорито му каза: искам чудо! Охо! Това се вика патос! И какво? Зашуртяха струи... Зашуртяха, аха. Пробив, изкрещя някой. Та това е дъжд, крещеше тя. А! Тоест дъжд с пробив. Романтично.
Омир сякаш си беше глътнал езика. Артьом не сваляше очи от кобура.
— Е, да видим и края, макар че и без това всичко за вашата история е ясно, мисля. Тихо като приспивна... Тук изобщо дявол знае какво се има предвид... Аха... Омир... така и не намери на Тулска... тялото на Саша. Какво още? Край. И отново за себе си в трето лице. Ами прелест, прелест! Дръжте! — Учителят плесна тетрадката върху мократа мушама. — Никакви заговори няма тук. Само претенциозни глупости.
— Вървете на майната си — каза Омир, като избърса тетрадката в панталоните си и я прибра във вътрешния джоб.
— Я зарежете! Първо се научете да пишете без грешки! А после ще извайвате своята „Илиада“! Май сам сте се нарекли Омир, а не са други?
— На майната си — упорито повтори Омир, мръщейки се.
— Та там половината книга е за вас! Каква история, по дяволите? За историята не е оставено място!
— Това е старата. Новата ще бъде друга.
