— Е, дано новата се получи по-добре! — Дитмар изведнъж махна ръка от кобура си, за да вземе чашата. — Покарахме се, поспорихме, достатъчно. За новата ви книга! А, Иля Степанович? Ние тука с гостите... Извинете ни. Че и жена ви, красавица, разстрои се. Между другото, на мен дори ми харесаха откъсите, които Иля Степанович прочете, онези откъси. И аз не съм голям специалист по запетаите, а останалото си е добре. Простете ми, Омир Иванович, ние така се разгорещихме, за- щото темата е чувствителна. За всички.
— За всички — потвърди учителят, поставяйки ръка върху корема на жена си. — А за двуглавите деца от ваша страна... Беше просто нетактично!
— Мисля, че и сам разбирате, Омир Иванович. Разбирате, нали? — рече строго Дитмар. — И ние нетактично се държахме, но и вие. Хайде да смятаме, че с това инцидентът е приключил, а?
— Да. Добре.
Омир грабна чашката от масата и я пресуши на един дъх.
Артьом го последва.
— Дали има тютюн? — обърна се той към останалите, пренебрегвайки Дитмар.
— Ще почерпя.
— Моля, пушете в тоалетната — помоли ги Нарине.
Артьом извади навън кокошката, затвори се в клозета,
седна на истинската човешка тоалетна чиния, сви си цигара от вражеския тютюн, драсна кибритена клечка, поднесе пламъка към цигарата, дръпна и бавно изпусна от себе си злите бесове. Искаше му се да си охлади главата.
Спомни си за стената, топлена от килимената красота.
Опипа власинките с ръка — поне по-прохладни ли са? А защо тогава този килим е тук? Плъзна пръсти под него. Най- обикновена стена, изобщо не беше студена. Защо им трябваше да лъжат за килима?
Артьом допуши набързо цигарата, пусна угарката във водата и се ослуша — дали не убиват някого в стаята? Засега не. Дитмар се кикоти, веселяк.
Стъпи върху клозетната чиния, опипа с ръка върху какво е закачен килимът, повдигна го с усилие — и го свали.
Какво си мислеше, че ще намери там?
Вратичка с ключалка за златно ключе? За днешните буратиновци вълшебната страна започваше от тази страна на кили. ма, а от другата — какво?
Нямаше нищо. Обикновена гола стена. Тухли, покрити с мазилка. Просто с килима беше по-весело.
Сега трябваше да закачи обратно тежкия безполезен килим, да напасне прорезите върху гвоздеите. Никак не му се искаше.
Артьом все пак се притисна към глупавата грапава стена — първо челото, после бузата. Не му помогна да се охлади. Ци- гарата помагаше по-добре.
Но...
Нещо... Счуло му се беше, нали?
Той извърна глава и притисна ухо към мазилката.
Зад стената, от онази, обратната ѝ страна, се чуваше тих вой.
Виеха и крещяха тихо, едва чуто, защото стената беше дебела, но крещяха диво, зловещо. Млъкваха за кратко, за секунда, колкото да си поемат дъх, и отново започваха да крещят. Плачеха, умоляваха неразбрано, после пак виеха. Спираха, давеха се, но после пак закрещяваха. Сякаш там варяха някого във вряло масло — такива вопли се разнасяха. Артьом се отдръпна от мазилката.
Какво има там?
Станция Шилерска. Та това е проходът към Шилерска. И се стига до задънена улица, защото Шилерска се реконструира. Махнали са килиите от Тверска, пренесли са ги на Пушкинска. Това са им реформите.
— Ей, сталкер? — разнесе се зад вратата гласът на Дитмар.
— Сви ме коремът! Ей сега идвам.
Артьом се напрегна, вдигна от пода трийсетина килограмовия килим — само да не се счупи клозетната чиния... — и едва успя да напипа с вече почти безсилните си ръце къде да го окачи.
Тихо, внимателно слезе на пода.
В клозета отново се възцари глуха тишина.
Сега в него отново човек можеше да се изходи спокойно.
— Е, как ти се струва апартаментчето? — Дитмар продължаваше да виси отвън, явно и него го беше присвило.
— Луксозно.
— Ще ти кажа под секрет — тук наблизо има още едно такова. Свободно.
Артьом се вторачи в него.
— Социално жилище. Довършват ремонта. По квота ни го дават, на военните. Искаш ли да живееш в такова? А?
— Мечтая си.
— Е, можем да наградим героя на Легиона. За пример на другите. За подвига.
— Какъв ти подвиг?
Дитмар запали цигара и се усмихна.
— Още се ядосваш, че натрихме носа на твоето старче? Не се ядосвай. Това беше проверчица. За адекватност. Добре се справи.
— Какъв подвиг?
— Апартаментче с отделна тоалетна. А? Как звучи! И военна пенсия. Ще можеш да се откажеш от излизанията горе. Докторът ти каза, а ти...
— Какво трябва да направя?
Унтерът тръсна пепелта на пода. Огледа още веднъж Артьом — студено. Усмивката му се стопи и черната бенка заприлича на дупка от куршум върху безстрастното му лице.
— Червените ще завземат Театрална. Тя е неутрална станция, винаги е била. Като кост в гърлото им е. В техни ръце са Охотний ряд и Площада на революцията, а до тях няма пряк проход. Само през Театрална се стига до тях. Разузнавачите казват, че са решили да се съединят. Не можем да допуснем това. Театрална е на един преход оттук. Следващият им удар ще бъде по Райха. Слушаш ли ме?
— Слушам.
