— Имаме готова операция, за да спасим Театрална от тях Трябва да отсечем достъпа от Театрална до Охотний ряд на Червената линия. За да не могат да прехвърлят оттам войски. Галериите са три. На теб се пада горната, през вестибюла. Ще минеш отгоре, по улица Тверска. Ще влезеш във вестибюла.
Ще заложиш мина. Ще включиш своята радиостанция. Ще дкладваш. И ще чакаш сигнал от нас.
Артьом вдъхна с пълни гърди чуждия дим.
— А защо не изпратите някой от своите? Вие какво, нямате ли си сталкери?
— Свършиха. Преди два дни група от четирима бойци отиде горе със същата задача и изчезна. Няма време да подготвяме . други. Трябва да се действа бързо. Останалите на Театрална могат да ги разкрият. Червените могат да атакуват всеки момент.
— А вестибюлът на Театрална... Отворен ли е? Не е ли повреден?
— Не знаеш ли? Нали е твоят район?
— Моят е.
— Ще го направиш ли?
— Ако старецът дойде с мен. Нужен ми е.
— А, не! — усмихна се унтерът. Дупката от куршум отново се превърна в бенка. — На мен ми е по-нужен. По ми е нужен, защото ако не се свържеш с нас навреме или не срутиш навреме шибания преход, или не се върнеш навреме, ще ми е нужен някой, който да... доизследвам.
Артьом пристъпи към него.
Дитмар подсвирна, вратата веднага зейна с трясък и в апартамента се озоваха трима в черни униформи с вдигнати къси автомати, вече знаещи къде ще направят дупки в Артьом.
— Съгласи се — каза унтерът. — Голямо дело ще извършиш. Хубаво, нужно дело.
ТЕАТЪРЪТ
Плю в стъклата на противогаза и ги потърка с пръсти. За да не се запотяват. Щракна тумблера на радиостанцията, послуша шума. Намери нужната честота.
— Приемам.
— Връзка след час. Вече всичко трябва да е монтирано.
— Тук е повърхността. Не мога да ти гарантирам цял час.
— Ако след един час не се свържеш с нас, значи или си избягал, или си пукнал. И в двата случая — край със старчето.
— С вашите трети ден не можете да се свържете, а аз...
— Късмет.
Отново бял шум.
Поседя още минутка. Послуша, повъртя ръчката — за да чуе какво? После стегна раницата. Пъхна предпазливо ръце в презрамките ѝ, изправи се и я понесе нежно, като ранено дете. Десет кила взрив имаше вътре.
Бутна изподрасканата прозрачна врата и се озова в покрита зала. Редици от търговски павилиони без начало и край, витрините — изпотрощени, навсякъде мръсотия, навсякъде покрито с рисунки. Не включи фенерчето; светлината им се вижда отдалеч. Интересно, къде ли тук са пропаднали четирима сталкери? Четирима. Всичките въоръжени. С радиостанция. И нито един от тях не бе успял да каже и една дума по нея.
Тръгна напред, покрай стената, като заобиколи павилионите. Кой знае какво бяха продавали тук. Книги. Е, и смартфони сигурно. Толкова много ги има из метрото, тези смартфони... На всички битаци гъмжи от тях, на килограм ги продават; и всичките почти са сдали багажа. Всичките отнякъде са ги купували. Купували са ги, за да звънят на роднините си. Притискаш към ухото малката плоска кутийка... И оттам се чува гласът на
мама. Още като малък Артьом беше успял да накара Сухия купи един такъв на Проспекта. Той беше открил работещ. Артьом половин година си игра на него — нощем звънеше на майка, си, скрит под одеялото, докато накрая батерията не се окисли.
А след това още три години звъня със счупения.
А сега, ето... Ако искаш да поговориш — мъкни на гърба си ей такава грамада. Ако можеше поне до оня свят да се позвъни... Щеше ли да се обади тя от оня свят, а?
Изкачи се по стъпалата, взирайки се с присвити очи. Сумрак.
Здравей, Москва.
Светът се разгърна пред него. Огромен площад, десететажни каменни сгради се издигат като клисури, улица Тверска е задръстена със сблъскали се ръждясали автомобили с разтворени врати, сякаш са се опитали с тези свои четири вратички да махат с криле като водни кончета, за да се измъкнат от задръстването и да се спасят. Всичко е изпотрощено — седалките са изтърбушени, багажниците са разбити. А през Тверска минават булевардите — черен гъсталак, възлестите оголени корени се протягат от двете им страни, искат да се сключат помежду си, разместват нетърпеливо автомобилните скелети.
Над сградите — огромни рекламни билбордове. Без някой от старите няма как да се разбере какво продават: часовници? Газирана вода? Дрехи? Наклонените латински букви, всяка една с човешки размери, не му говорят нищо; Артьом нямаше дори да знае, че това са реклами, ако не му го бяха обяснили по-старите. Абракадабра. Спомените на склеротици. Нека сега да я купуват тая абракадабра оголените корени и чернете клони, и скитащите кучета, и подмятаните по улиците изсъхнали плевели, и разсъблечените от мародерите кости.
Вгледа се в гъсталака — никого ли няма? По-добре да не се доближава. Градът изглежда мъртъв, но нали някой тук е изял четирима бойци в пълна екипировка. Разстоянието до Театрална не е голямо: само петнайсет минути пеша. Те също са мислели така. Ако не им се е случило нещо тук, на булеварда, значи, е било някъде по-напред.
