Покрай сградите ли да върви, или по средата? Ако е направо по пътя, между колите, ще бъде твърде забележимо. Ако е по тротоара, може да слуша и да гледа през цялото време — сградите може само да изглеждат пусти. Само у дома, на ВДНХ, Артьом знаеше всичко; а тук...
Увеси автомата си по-удобно, хвана се за приклада, закрачи по тротоара покрай високите два етажа търговски витрини.
До улицата всичко беше засипано с дреболии, със стъклени пръски от разбитото стъкло, всички манекени лежаха убити; най-различни манекени — някои, приличащи на хора, други на черни — от блестяща тъмна пластмаса, а още и безлики, безноси, без уста. Всички лежаха тук заедно. Никой не си беше отишъл.
Магазин за украшения — разграбен, магазин за дрехи — разграбен, магазин за дявол знае какво — разграбен и изгорял. И от онази страна на улицата — същото. Хубава улица беше Тверска. Лакома. Провървяло им беше на живеещите на околните станции. Жалко само, че не е имало хранителни стоки.
Сградите се издигаха като плътна стена, а вечерното небе лежеше върху тях като тлъст търбух, подшит с памук. Поради това Тверска приличаше на огромен тунел и пътят — желязна замръзнала река — приличаше на Артьом на релси.
В светлия край на тунела сякаш в паст се мяркаха като зъби кулите на Музея на революцията, а отстрани — и Кремълските. Звездите по тях бяха угаснали, секнала беше цялата им магическа сила, останали бяха само неясни силуети от черна хартия на фона на зацапаните облаци. Беше потискащо да се гледа към тях: все пак ходещият мъртвец е по-весел от обикновения.
И още — беше тихо.
Толкова тихо, колкото никога не е в метрото.
— Как мислиш, Жен? По-рано навярно градът е шумял, трябва да е шумял. Всички тези коли са бръмчали, сигнализирали са една на друга! И хората са гълчали в хор. Защото на всеки му е било по-важно да си каже думата, отколкото да чуе останалите; а още и ехото от тези сгради като от скали... А сега ето че са млъкнали всичките. Оказало се е, че няма нищо важно.
Обидно е само, че не са успели да се сбогуват. А за останалото е можело и изобщо да не говорят.
И в този момент Артьом видя нещо отпред.
На тротоара.
Не манекен. Манекените не умеят да лежат така — меко. Те винаги са вдървени, ръцете им не се прегъват, краката им стърчат, гърбовете им са като палки. А ето този се е примъкнал, свил се е като малко дете. И е умрял.
Артьом се огледа бързо. Нямаше никого.
В черна фирмена униформа за противохимична защита. Автомат в ръцете. Каската е съборена, захвърлена наблизо. Гледа в асфалта, в засъхналата кръв. В тила му има дупка, Вгледа се — и от корема му е текло, по земята се точи ивица. Значи, са го ранили, а после са се приближили и са доубили пълзящия. А на него явно му е било съвсем зле — бил е зает с борбата да не умре, да попълзи още, много е бил съсредоточен върху това. Дори не се е обърнал, не е погледнал в лицето онзи, което е стрелял. А и това не му е било интересно.
Ето го първия.
Значи, никой не ги е изяждал.
И автомата не са го взели, погнусили са се. Ето това е странно.
Артьом приклекна до трупа, опита се да вземе оръжието. Но ръцете на убития се бяха вкочанили, ако щеш — чупи пръстите. Добре, дръж си автомата.
Измъкна само пълнителя, намери и резервния. Даже му се вдигна настроението. Сякаш Дитмар му беше платил аванс за операцията. Сталкерите не вярват в мародерството. Сталкерите вярват в следното: вземеш ли на покойника снаряжението, смятай, че си го почел. На него така или иначе му е безсмислено и тъжно да си лежи със снаряжението. Ще му е по-приятно, ако то е от полза за някой добър човек.
Искаше му се да продължи по-бързо нататък.
Откъде му беше дошъл куршумът на този клетник? Защо другарите му не се бяха спрели, не го бяха вдигнали, защо не бяха понесли и тримата ранения към някое укритие?
Нали не е възможно те самите да са убили свой? А защо тогава са зарязали автомата, който се води на отчет? Бързали ли са? Да можеше да ги разпита.
Но не му се удаде да ги разпита.
Вторият лежеше триста метра по-нататък. Проснат като звезда, по гръб. Искал е за последно да погледне в небето, макар че едва ли е видял нещо: единият окуляр на противогаза му беше прострелян, другият беше целият залят в кафеникаво от вътрешната страна. И под гърба — локва. Същата работа, тоест първо са го повалили, после са се приближили — и контролен изстрел.
Нещо му се счу в далечината.
Порив на вятъра донесе бучене. Като че ли на двигател. Не можеше да се разбере добре — твърде силно свистеше въздухът във филтрите, а гумата на противогаза затискаше ушите му.
Артьом чевръсто свали пълнителя на мъртвия, приближи се все пак до стената и забърза, като се озърташе. До Охотний ряд имаше само половин километър. Стига само той самият да не се търкулне някъде.
Не забеляза веднага третия — само с периферното зрение. Този беше хитър, бе свърнал от улицата и се беше скрил в ресторанта на хотел. Но как да се скриеш, като всички стени са стъклени? Бяха го намерили и го бяха направили на решето. Бил е човек, станал бе чувал. Навярно са го измъкнали изпод масата и са го довършили.
