А ето това сега беше шум. Със сигурност.
Рев на двигател.
Артьом затаи дъх. Не, не помогна. Тогава смъкна противогаза — има ли значение какво там ще стане след година — обърна ухото си срещу вятъра, за да не му пречи той да чува. И се повтори — примамлив рев. Дадоха газ някъде далеч, зад сградите.
Кола. Работеща. Чия?
Артьом вече закрачи с всички сили.
Така, значи.
Ето защо са бягали и ето защо не са успели да избягат.
Догонвали са ги, един по един, и са ги убивали — останали, те са получавали временно преднина от двеста-триста метра но после са застигали и следващия. Но защо сталкерите не са отвърнали на стрелбата? Защо не са се барикадирали зад някоя витрина и не са дали отпор?
Надявали са се все пак да успеят да се доберат до Театрална?
Отначало не му се искаше да тресе раницата, но изведнъж ревът се чу съвсем ясно — вече директно, по уличния тунел, зад гърба му. И Артьом се понесе със скокове, без да се оглежда, без да се спира — напред, напред; ако от друсането раницата се скъса, не е толкова страшно, колкото ако първо го прострелят, а после дойдат да го доубият... Даже по-добре да се скъса...
А после звукът се разслои: двигателите бяха два, не един. Право отзад и още отстрани... като че ли. От едната страна на улицата и от другата. Обграждат ли го?
Кой може да е това? Кой?
Да се скрие? Да се шмугне в някоя сграда? Да изтича, да се укрие в някой апартамент? Не... Откъм фасадата на тази улица нямаше жилищни входове. Само аквариумите на магазини — изгорели, пусти, без изход.
Ето, има още съвсем малко до завоя.
Там е Охотний ряд... После да заобиколи Думата13... И готово.
Четвъртия сталкер го нямаше никъде на Тверска; значи, беше успял да завие; значи, и Артьом можеше да успее, длъжен беше да успее.
Видя сянката си отпред — дълга, течна. И пътека от светлина.
Зад гърба му бяха пуснали фарове. Или прожектор?
През гърлото му бяха вкарали в белите му дробове бодлива тел. Бяха я вкарали и я дърпаха насам-натам, чистеха бронхите на Артьом като с четка за бутилки.
Не успя да се стърпи и се огледа в движение.
Там имаше офроудър. Широк подъл офроудър. Носеше се по тротоара — пътят целият беше задръстен с ръжда, не го пускаше. После изсвистя със спирачки и се спря — нещо му пречеше да премине.
Артьом си пое глътка от хладния въздух и зави зад ъгъла.
И веднага чу отстрани втория двигател — накъсан, жужащ, дрънчащ.
Мотор.
Държавната Дума стоеше тежка и солидна, наподобяваща грамаден надробен камък — първият етаж от сумрачен гранит; върхът — сивокаменен. Кого бяха погребали отдолу?
Моторът се носеше напред, наближаваше странично. Шофьорът, без да се отвлича от пътя, вдигна лявата си ръка и стреля напосоки; куршумите рикошираха от гробищните стени. Полъхът им помилва Артьом.
И тогава той също — без да спира, без да намалява скорост — обърна подскачащия автомат и запрати откос някъде натам, по мотора. Не уцели. Но онзи даде газ, за да не се подлага на слепите куршуми, откъсна се напред, отиде да завива някъде далеч.
Отзад отново се чу рев. Офроудърът се беше измъкнал.
А на Артьом вече му оставаше съвсем малко, само сто метра до Театрална, до входа ѝ. Дали входът е отключен, Господи? Господи Исусе, дали е отключен?
Ако те има, трябва да е отключен. Има ли те?!
Последният, четвърти боец беше проснат при самата врата; дори не беше проснат, а седеше, облегнал гръб на затворените дървени крила. Седеше унило, гледаше простреляния си корем, дланите си, измъкналия се през пръстите му живот.
Артьом скочи към вратите, дръпна първата, втората, третата.
Истеричният мотор се връщаше от виража си, звучеше все по-силно. После изскочи иззад наноса и квадратния офроудър; той да не беше брониран? Артьом никога не беше виждал такива. Такива не можеше да има никой в метрото. Никоя от дрипавите подземни империи нямаше подобни.
Притисна гръб към вратата, вдигна автомата. Опита се да улови ниското странично стъкло с подскачащата мушка. По такова нещо нямаше никакъв смисъл да стреля. На покрива на офроудъра се появи дребна фигурка като мишена в стрелбище, дяволче от табакера14. Иззвънтя куршум, направи идеално кръгла дупка в стъклото до главата на Артьом. Снайпер. Това е, капут.
Той изстреля един хаотичен откос.
На покрива на офроудъра се запали цяла рамка от прожектори. Прорязаха очите му, заслепиха го. Сега дори не можеше да се прицели. Само да стреля във въздуха.
Сега всичко ще свърши. Сега всичко ще свърши.
Само снайперът да го хване на мушката. Артьом замижа.
Едно.
Две.
Три.
Четири.
Долетя моторът, приближи се на по-удобно разстояние и изведнъж заглъхна. Артьом се опита да погледне, заслонила с ръка. Не, и двете превозни средства си бяха цели. Стояха неподвижно, а Артьом беше в пресечната точка на лъчите им.
— Ей! Не стреляйте! — помоли ги той, дерейки гърло.
Вдигна ръце. Вземете ме в плен, моля ви.
На тях не им пукаше какво той кукурига там. Имаха някакво свое си безсловесно съвещание. И не искаха да го взимаха плен.
— Кой? Кои сте вие?!
Шейсет и седем. Шейсет и осем. Шейсет и девет.
