И изведнъж моторът се откъсна от мястото си, изпъхтя със синкав дим и се понесе към далечината. После и бронираният — изгаси прожекторите, даде на заден, обърна се и се скри в сумрака.
Има те все пак, а? Има те?! Или какво беше това, мамка му?
Неспособен да повярва, той изрита от радост последния, четвъртия клетник — а на теб не ти провървя, а? Онзи се наклони, свлече се. На хълбока му имаше сак със стърчащи проводници. Мината. Сега бих могъл да те накажа за това, каза той на Артьом. Не ме ядосвай.
Артьом се извини, но не се разкая.
Спомни си нещо, пребърка покойника.
Разтича се наоколо, по-бързо, по-бързо, докато онези, с бронираната кола, не са размислили. Пробва всички врати — трябваше да има поне една отключена! И намери, от обратната страна. Щом влезе вътре, веднага се затича по хлъзгавите стъпала надолу и едва там приседна да си отдъхне. Едва там повярва, че няма да умре. Че няма да умре сега.
Стълбата го отведе в зала с турникети и билетни каси.
Оттам имаше два пътя. По пустия разбит ескалатор надолу — към Охотний ряд, и по някаква галерия — към Театрална. Артьом се боеше най-много, че червените са сложили тук патрул, който да довърши онова, което не бяха сторили хората от офроудъра. Но проходът не се охраняваше — явно просто бяха запечатали херметичната врата долу, на станцията, а горе също не се качваха, за да не се тровят — точно като при тях, вкъщи, на ВДНХ.
Артьом измъкна мината. Погледна я. Как се задействат те?
Мината беше тъпа и страшна като властта. Тя и беше властта, дадена на Артьом — над неизмерим все още брой хора.
Какво да прави с нея?
*
* *
В тръс по галерията — към входа на Театрална. Там също е затворено, застроено, зазидано. Но е оставена врата — за сталкерите,
за да се изкачват. Артьом се вмъкна в противогаза и заблъска по тази врата с всичка сила. Пет минути отдолу, от станцията, някой се заизкачва нагоре. После все още не искаха да отварят, разпитваха го иззад прикритието, не вярваха, че Артьом е сам. Най-накрая отвориха процеп — за документи — и Артьом пъхна в него конфискувания от покойника паспорт.
— Отваряй по-живо! Отваряй или ще се оплача на посланника! Отваряй, ти казвам, чуваш ли?! Мен тук едва не ме пречукаха! Боен офицер! На Райха! Ще тежа на твоята съвест! Отваряй, гадино!
Отвориха; и дори не го накараха да свали противогаза, за да го сверят с документите. Добре е, когато зад гърба ти е цяла една човекоядска държава! Добре е, когато крачиш, а в крачка с теб марширува някакъв Железен легион! Можеш да живееш уверено!
Артьом не даде на патрулните да се опомнят, не им даде да претърсят раницата му, изтръгна паспорта си и се понесе надолу; само им извика през рамо, че това е важно поръчение и достатъчно, повече не ви трябва да знаете, селяци.
Веднага щом се озова долу, свърна зад ъгъла и се скри, полиня като змия, смени зелената кожа на противохимичната защита със своята обикновена, напъха временно някъде гумата, но не изостави радиостанцията.
След само четирийсет минути трябваше да се свърже с Дитмар. Значи, за четирийсет минути трябваше да намери тук Пьотър Сергеевич Умбах, човека, който беше чул в радиоефира, че хората са оцелели още някъде. И да измъкне този Пьотър Сергеевич от станцията, преди тук да са нахлули червените — или кафявите.
Артьом се огледа — дали не го преследват? Не. Не го преследваха. Вече бяха забравили за него, бяха се върнали към своите си дела. Които навярно бяха по-важни от това да се арестуват диверсанти. Интересно какви точно?
И тогава си спомни какво изобщо представлява Театрална.
Централната зала на станцията — мъничка, уютна, ниска, с таван, обшит с ромбове като одеяло — беше зрителна зала на театър; почти цялата беше запълнена със столове, а отпред, близо към забулената с кадифени завеси сцена — и с масички. Арките също бяха със завеси, но вече не от кадифе, а от каквото дойде. От тавана висяха правоъгълни указатели, светещи мътно, приглушено, но вместо списък със станции — превзет надпис: „Добре дошли в Болшой театър!“.
А тук живееха в мотриси, разположени и на двата коловоза; единият е бил точно на станцията, когато токът в целия свят е спрял, а другият е бил успял вече да се шмугне в тунела и да тръгне към Новокузнецка. Нищо, уютно се беше получило. По-добре, отколкото при джунглата от скелета над водата. По-добре и от социално жилище, разделено с една стена от ада.
Макар че тези влакове не пътуваха доникъде и през прозорците им винаги имаше един и същи изглед — към камъните, към почвата — на местните жители все пак им беше весело; смееха се, шегуваха се, щипеха се един друг по задниците и не се обиждаха. Сякаш просто чакаха в купето си всеки момент машинистът да се извини по гръмката информационна система за двайсетгодишното забавяне, и композицията щеше да потегли, и щеше да стигне, няма къде да се дене, до следващата станция, и то, разбира се, в същия този ден, от който бяха потеглили — последния ден преди края на света. А засега се бяха приспособили и към живота тук.
