Децата се носеха наоколо мърляви и всяко със своя измишльотина: биеха се с пластмасови изолационни тръби като с мечове, замеряха се с превзети фрази, извадени от някакви полуизтлели пиеси, бореха се ожесточено за откраднати, оцветени с боя картонени реквизити, кикотеха се и пищяха.
Хората тук, колкото и да бяха, всичките се хранеха от театъра. Едни играеха, други рисуваха декори, трети хранеха гостите, четвърти изпровождаха пияните. По платформите бродеха очилати бабки, хванали билетни ветрила и нареждащи пресипнало: „За днешния спектакъл! За днешния спектакъл!
Последни места!“. Стигаха до края, надзъртаха в прохода Новокузнецка: колко ли глупаци още ще дойдат оттам?
А на Артьом му се искаше да погледне през другия обратния.
В другия край и двата тунела отиваха към Тверска. Към Райха. Някъде там, в тъмнината, навярно бяха строени за марш колони с черни униформи и чакаха. Със строеви марш трябваше да вървят петнайсет минути. А ако летят на бензинова дрезина — само две. Две минути щяха да минат, след като Артьом каже на Дитмар в радиото „готово“, и щурмовият авангард щеше да е тук.
Насред залата в две противоположни посоки тръгваха нагоре, над коловозите, две стълбища; и двете бяха проходи към станции на Червената линия. Едната — към Охотний ряд, на която комунистите бяха върнали старото име — Проспект Маркс. А другата — към Площад на революцията; по-рано тя всъщност беше от Арбатско-Покровската линия, но след първата война с Ханза червените я бяха разменили за Библиотека Ленин.
И двата прохода бяха оградени с преносими метални оградки. Зад оградките стояха червеноармейци в прани — препрани зелени униформи и по един офицер с фуражка и кокарди с емайлови звезди, станали малинени на цвят с течение на годините, Стояха едни срещу други на десетина крачки, шушукаха си. Но тези десет крачки бяха територия на неутрална станция, над която нямаха власт. И освен това тя беше част, макар и галерийна, от зрителна зала — на Болшой театър.
Ето така живееше Театрална — притисната между двата аванпоста на Червената линия и Райха. Между чука и наковалнята. Но някак все ѝ се удаваше да се изплъзва от съдбата, да увърта, да надхитрява желязото, да се измъква от войната, да поддържа неутралитета. Дълго ѝ се беше удавало — чак до самия този ден.
Е, в днешния въздух, изглежда, само Артьом чувстваше буреносното електричество — останалите не разбираха и не виждаха скорошната непредотвратима касапница. На пътеките покрай заседналите мотриси се разхождаха с госпожици железопътни офицери отпускари със свастики на ръкавите и напълно спокойно се разминаваха с препрано зелени офицери отпускари с малинови звезди, които веднага, още в крачка, вдигаха в театралния бюфет тостове за здравето на господин Москвин, генералния секретар на Комунистическата партия на Метро Ленин. На всичките по един и същ начин от джобовете им стърчаха билети. Всички се готвеха да отидат на спектакъла.
Всички, но не съвсем, някои се готвеха и за друго — по сигнал да отрежат проходите към Охотний ряд и да режат човешки гърла. Освен централния проход имаше още два — един откъм тила на станцията, в самия край на платформата, а другия — нагоре, през вестибюла. Трудно беше да се блокират и трите едновременно. Нагла операция беше измислил Дитмар.
А задачата на Артьом беше двойно по-трудна.
От момента на онзи разговор при клозета Дитмар повече не беше позволил на Артьом да се окаже нито за секунда насаме с Омир. Старецът не беше успял да му предаде нито как изглежда радистът, нито като какъв работи, нито къде живее. Иди го намери, Артьом — този, който не знаеш кой е. За вече само половин час.
— Извинявайте — навря се той в купе с непознати. — Пьотър Сергеевич дали не живее тук? Умбах?
— Кой? Тук такива никога...
— Извинете...
Вмъкна се в съседното.
— Пьотър Сергеевич? Умбах? Аз съм му племенник...
— А аз сега ще викна охраната... На хората у дома... Танка, лъжиците заключени ли са...
— Абе, напъхайте си ги тази лъжици... Глупачка...
Мина, оглеждайки се за всеки случай, през още две врати.
— Дали не знаете как да намеря Пьотър Сергеевич?
— Ъххм... К’во?
— Умбах, Пьотър Сергеевич. Техничар. Чичо ми.
— Техничар? Чичо? А?
— Радист, струва ми се. Не живее ли тук?
— Не познавам радист. Ъххм! Има Пьотър Сергеевич то работи в театъра като инженер. Който сцената, такова... В?! Какво, не разбираш ли?
— Къде да го намеря, можете ли да ми подскажете?
— Там го търси. Попитай там. Какво? Ами директора, господи. Ти какво, тъп ли си?
— Всичко хубаво.
— Заври си го отзад. Нищо не могат сами. Младежта, бля
От залата заскрибуцаха музиканти, загряваха. Артьом се
шмугна във входа — касиерката за малко не го одраска по ръката:
— Тук всички гледат безплатно да се намърдат! Нищо свято не остана! Нахалник! Та това е Болшой! Театър!
