Наложи му се да бяга обратно, да си купува билет, да плаща с патроните, които му бяха заели покойниците. Докато купуваше, все се оглеждаше — та нали някъде тук, някъде сред разхождащите се, сред дошлите на спектакъл от Новокузнецка или откъдето и да е, от цялото метро, са се разпръснали две диверсантски групи. Някъде, престорили се на театрали подривници Някъде може би и камикадзета, преструващи се например на бащи на семейства, а всъщност опасани с взривни устройства, Ще получат сигнал, че е време да умрат за Райха, ще отидат, облени в пот, към пограничните кордони на Червената линия, ще погледнат часовниците си и едновременно ще се хвърлят напред. А след още петнайсет минути от двата тунела едновременно ще нахлуят щурмовите бригади на Железния легион.
Погледна часовника си.
Осъзна: ако успее да изпълни всичко навреме, ще бъде наистина спектакъл. Това не го беше изчислил Артьом; беше го изчислил Дитмар. Артьом просто беше съумял да не умре там, горе, за да може всичко на Дитмар да му се получи по план.
А ако Артьом решеше да не прави нищо, Омир щяха да го обесят. И на Театрална вместо фашистите щяха да дойдат червените, и вместо днешния ден — утре. Като че ли един човек наистина може да промени света, но само съвсем мъничко; светът е тежък като влаковете на метрото, не можеш да го отместиш много.
Отново се метна към церберката, пъхна ѝ билета в зъбите и още ѝ сипа патронки в джоба. От патронките погледът ѝ се замъгли и не видя, че той влезе в залата пръв, преди цялата публика. Премина покрай двата червеноармейски поста делово, без да поглежда бойците в очите, за да не го запомнят. Качи се на сцената, пъхна лице в кадифето.
Зад завесата беше тъмно; в меката дълбина на сцената се различаваше силуетът на някаква беседка или бледо боядисан античен храм... Артьом го докосна — шперплат. Иззад шперплата, сякаш в него можеше да се влезе и да се живее вътре, се дочуваха гласове.
— Ами и аз, повярвай ми, също бих искал да поставя нещо друго. Нима си мислиш, че ме устройва сегашният ни репертоар! Но разбери, че в нашето положение...
— Нищо не искам да разбирам, Аркадий. Уморих се от тази галиматия. Ако в този метрополитен, в този свят имаше още един театър, щях да отида в него, без да се замислям! И Бог ми е свидетел, днес изобщо не ме влече да играя!
— Не говори така! Какво мога да направя? Исках да поставя „Носорог“ на Йонеско. Отвсякъде хубава пиеса! Най-важното — костюмите са само носорогски глави, могат да се направят дори от хартия. А после разбрах — не бива! Защото за какво е пиесата? За това как нормалните хора стават като животни под въздействието на идеологията. Но как да поставя такова нещо? Райхът ще реши, че е насочено против него, Червената линия — също. И край! В най-добрия случай — бойкот! А в най-лошия... И при това тези хора с носорогските глави... В Райха със сигурност ще видят паралел с изродите. Ще решат, че осмиваме страховете им по повод мутациите...
— Господи, Аркадий... Това е параноя.
Артьом пристъпи предпазливо напред. Появиха се няколко стаички: гримьорна, склад с реквизити и още нещо затворено.
— Мислиш ли, че не търся материал? През цялото време! Постоянно! Но ето, отваряш класиката, например „Хамлет“, и какво виждаш там?
— Аз ли? Въпросът е какво виждаш ти!
— Въпросът е в това какво виждат зрителите ни от Червената линия! А сюжетчето е такова: Хамлет узнава, че баща му е убит от собствения си брат! Тоест чичото на Хамлет! Нищо ли не ти напомня?
Караха се в затворената стая; а до нея, в склада, седеше, наведен над масата, и запояваше нещо прошарен мъж с увиснали мустаци и сълзящи от дима очи. Някак по тази начин си беше представял Артьом човека с фамилия Умбах.
— Нямам никаква представа...
— А смъртта на предишния генерален секретар на Линията? В разцвета на силите си! На който Москвин му се пада какъв? Първи братовчед! Тук само сляп идиот няма да види намека. Искаме ли това ние? Чуй ме, Олга, ние просто нямаме право да ги провокираме! Те само това и чакат. И едните, и другите!
Артьом застана на прага на склада, където седеше онзи с увисналите мустаци. Човекът го усети и го погледна въпросително.
— Пьотър Сергеевич?
И изведнъж се разнесоха крачки — ситни, зли, скърцащи; подковани ботуши драскаха пода — някъде откъм залата. Няколко души. Безмълвни. Артьом се притаи, обърна ухото си така, че да чува през кадифето.
— Ти си просто страхливец, Аркаша.
— Страхливец?!
— За теб всички пиеси са твърде рисковани, за която и да се хванеш! Напомни ми например защо не можем да поставим жалката „Чайка“? Жалката, най-невинна „Чайка“! В нея щеше да се намери по-прилична роля за мен!
— Защото нея я е написал Чехов! Чехов! Както и „Вишнева градина“!
— И какво?!
— Това, че е Чехов! Чехов, а не Вагнер! Сто процента съм сигурен, че нашите съседи от Вагнерска ще решат, че това е в тяхната градина! Че ние злонамерено сме избрали именно Чехов, за да ги уязвим!
Крачките се разпръснаха из залата.
— Двама да поемат залата, четирима зад сцената! — прошепна някой. — Радистът трябва да е тук!
