Артьом притисна умолително пръст към устните си, спусне на пода, завъртя се и запълзя нанякъде на сляпо и случайно намери пролука под сцената.
Търсят радиста. Него, Артьом. Караулните не са тръгнали да го преследват веднага, а са доложили на някого. На службата за безопасност. Само мустакатият да не го издаде!
Двамата, каращи се зад затворената врата, не чуваха крачене.
— „Трамвай „Желание“? Аз бих могла да изиграя Стела!
— Там цялата история се държи на това, че Бланш се срамува заради външността си и седи в полумрака!
— Не разбирам...
— А не си ли чувала за жената на фюрера?!
— Празни клюки!
— Скъпа! Оленка. Чуй ме. Нали хората ще дойдат да те гледат... Дошли са... Билетите са разпродадени... Мога ли да те прегърна?
— Страхливец... Селяндур...
— Ние изнасяме неутрален, разбираш ли, неутрален спектакъл! Спектакъл, който не може да засегне ничии чувства! Изкуството не бива да оскърбява хората! То им е дадено за утеха! То трябва да пробуди в тях най-доброто!
Ръцете му се вдървиха, гърбът започваше да го боли. Много предпазливо Артьом приближи китката си с часовника към ивицата светлина. Погледна циферблата: след десет минути трябваше да се свърже, да каже на Дитмар, че мината е сложена, и да изпълни следващата му заповед.
Женският глас зазвънтя:
— И какво аз според теб будя в тях? А?!
— Разбирам какво имаш предвид, но нали и в „Лебедово езеро“ балерините са излизали на сцената с голи крака! Ах, ако можехме само да поставим „Лебедово езеро“... Но ясно ни беше казано: „Лебедово езеро“ се възприема от народа като намек за пучове и дворцови преврати. Ситуацията и без това е напрегната, не бива да нервираме нито едните, нито другите! Ц освен това твоите крачета... тези твои крачета...
— Животно. Носорог.
— Хайде, кажи, че ще излезеш днес... Кажи, че ще играеш.. Сега ще дойдат и момичетата от кордебалета...
— Чукаш ли някоя от тях, а? Зинка чукал ли си я?
— Боже, какви глупости! Аз на нея за изкуството, а тя на мен... Защо да се пилея по нищожни курвички, когато съм влюбен в примата?
— И какво ти на мен за изкуството, а, носорогище смотано? Истината ми говори!
— Знаеш ли как самият аз съм се уморил от този... От този неутралитет... От това, че изкуството... Бла-бла-бла... Вече на самия мен ми се иска да се подчиня на някого... Разбираш ли ме? На когото и да е.
— Не започвай. До спектакъла остават само...
— Дори да са червените, дори да са кафявите, но на някого...
— Много добре те разбирам... Не трябва.
— Трябва.
— Няма да успеем.
Над ухото на Артьом някой изшътка и се чу непохватно шумолене и пъшкане. Който и да беше и за когото и да беше дошъл, той сега стоеше пред затворената врата и жадно подслушваше. Оставаха шест минути до ефира.
— Ще успеем. Някой, който и да е. Кой е измислил, господи, че изкуството трябва да е независимо?
— Гъделичкаш ми ухото, Аркаша.
— Кой е измислил, че артистът трябва да е гладен? Някой идиот го е измислил.
— Съгласна съм. И на мен, знаеш ли... Вече ми се иска яснота. Еднозначност. Сигурност. Иска ми се.
— Разбираш ме, нали? Ако ще дори да ни притежават, но да ни дадат ясен кодекс, правила, дори цензура да ни сложат — но да е някой, един. Тогава бихме могли например да поставим Трамвая“ или „Чайката“... Или обратното, „Хамлет“ и...
— Да, да...
— 3а утеха, разбираш ли? Изкуството на нас... С теб...
— Тихо... Ето така...
Почукване на вратата.
— Добър вечер! Аркадий Павлович! — Гласът беше дрезгав, нисък — и странно познат на Артьом.
— Кой е? Кой е там?!
— Господи...
— Да, и Олга Константиновна е там. Ще отворите ли?
— А... О! Господин майор! Глеб Иванович! Какво ви води насам? На какво дължим... Отваряме. Ние тук... Разкрасяваме... Олга Константиновна. Преди спектакъла. Отварям вече.
Артьом видя през процепа: четири чифта подковани ботуши и кубинки. Вратата се отвори.
— О... Какво става? Вие нима имате право тук... С въоръжени хора... Глеб Иванович! Това е неутрална станция! Ние, разбира се, винаги се радваме да ви... Като гост... Но какво става?!
— В изключителни случаи. А сега е точно изключителен. При нас постъпи сигнал. На станцията се крие шпионин. Ето документа. Всичко е официално, от Комитета за държавна сигурност. Известно е, че той осъществява незаконен радиообмен с врага. Подготвя диверсия.
Артьом съвсем престана да диша. Кой знае защо си помисли, че нито един от четирите застреляни горе сталкери нямаше радиостанция. Мина се намери, но радиостанцията беше изчезнала.
— Имате ли хора, притежаващи радиооборудване?
— Къде? Стой! Документите! — прогърмя от съседната стая. — Дръж го!
— А кой е там?
— Наш сътрудник. По техническата част. Пьотър Сергеевич.
— Къде отивате, Пьотър Сергеевич?
Чуха се гърмежи, стонове. В процепа се показа свалени, на колене Умбах с увисналите мустаци; единият, щръкнал, му го залепиха с ритник на кубинка. Артьом се помоли Умбах да не погледне в мрака под сцената. И от страх да забрави да продаде на Артьом ботушите, за да си откупи живота с тях.
— И момчета, вижте какво има тук зад вехториите на Пьотър Сергеевич...
— Това... Това е професионално... Аз съм инженер...
