— Знаем вече какъв сте. Насочиха ни към вас. Атентати ли готвехте?
— Опази... Опази! Аз съм инженер! Аз съм по техническата поддръжка! В театъра!
— Взимайте го този заплес. Отива на Лубянка!
— Протестирам! — Гласът на Аркадий от решителност прозвуча пискливо.
— Взимайте го, взимайте го. Елате тук, Аркадий Палич. За | секунда. — Гласовете се изместиха нататък по сцената и оттам вече тихо и съвсем разбираемо зашептяха: — Слушай, нищожество! Ти кого си приютил тук? Да не мислиш, че ще ни е трудно сега и теб да те приберем заедно с него? Ще отпътуваш по Червената линия до крайната спирка и никой тук няма да се застъпи за теб. И твоята Оленка... Твоята... Докоснеш ли я още веднъж, ще ти отрежа оная работа. И топките. Сам. Умея го това. Герой, бля, любовник. Ходи да мушкаш своя кордебалет, а Олга дори не я поглеждай. Разбра ли? Разбра ли ме, лайно?
— Аз... ррр...
— Кажи: тъй вярно! Тъй вярно, господин майор!
— Тъй вярно. Г-глеб Иванович.
— Това. Тръгвай. Разходи се.
— Къде?
— Където искаш. Марш!
Сцената над главата му заскърца: объркани, несигурни крачки. Аркадий Павлович не знаеше къде да иде. После скочи на земята, изруга. Затътри се сломено. Стана тихо: Умбах вече го бяха вдигнали и отвели и подкованите ботуши изчезваха от хоризонта.
Освен това беше отминал моментът, в който трябваше да се свърже с Дитмар.
Отново почукване по врата. Сега вече друго — грубо, властно, без преструвки.
— Олга.
— А... Глеб. Глеб, толкова се радвам...
— Стоях пред вратата. Радвала се била, кучка.
— Но, Глеб! Той ме шантажира. Не ми дава нормални роли. Ту едно, ту друго... Държи ме на каишка, дава ми обещания!
— Замълчи. Ела.
Зацелуваха се шумно и сочно. Откъснаха се един от друг с явно усилие.
— Значи, така. Ще дойда тази нощ. Тази вечер имам разстрели. Ще разчистваме предатели. А аз след такова нещо... Винаги съм възбуден. Чак ми иде да вия. Така че стой тук и чакай. Ясно ли е? И да си с костюма. Балетния.
— Разбрах. Ще бъда.
— И да няма никакви други — твоя Аркаша или...
— Разбира се, разбира се, Глеб... А какво... Какви предатели?
— Хванахме един поп. Проповядваше. А останалите — изменници. Има проблеми с гъбите на Линията. Някаква болест. И тези взели, че побягнали. Помнят как миналата година дебелееха. Нищо. Няма да избягат далеч. Сега за назидание ще очистим десетина, останалите веднага ще се успокоят. Добре. Не е твой проблем. Ти по-добре се изкъпи, а не задавай въпроси. И да не забравиш костюма.
— Тъй вярно.
Плеснаха я сочно по задника, изтропаха през сцената с ботушите, тежко скочиха върху гранита и изчезнаха в нищото — в същата бездна, от която се бяха изтърсили.
Артьом все лежеше, все чакаше — ще се разплаче ли тя? Ще изпадне ли в истерия, в гърчове, ще повика ли обратно своя Аркадий?
Тя запя.
„Тореадор... смел... в битка...”
*
* *
— Дами и господа! И! Позволете! Да ви представя! Суперзвездата! На Болшой! Теааааатъъъър... Олга Айзенберг!
Музиката на някаква тръба — печална и прекрасна — утихна и Олга Айзенберг излезе с дългите си и съвсем неподходящи за живота в катакомбите крака на сцената В при пилона. Лицето не се виждаше от задната страна на кулисите, само сянката ѝ, очертана с туш — но и сянката беше невероятна.
Излезе на сцената в дълга рокля и първата ѝ работа още преди да обхване с чудесните си крака пилона, беше да се освободи от дрехата.
Артьом сложи върху пода от метални тръби антената и я насочи нататък, където според неговите представи трябваше да се намира Тверска. Нахлузи слушалките, щракна тумблера. Нямаше време, нямаше кураж да си пробива път с радиостанцията на раменете си през претъпканата зала, да се ругае с караулните, да пълзи нагоре през ескалатора. Дано сигналът се добере по тунела до Тверска-Дарвинска. Пък после, ако ще, да умре.
— Приемам... Приемам...
В главата му изшумоля, прокашля се и се смили:
— О! Сталкер! А ние тук на твоя дядо вече му взимаме мярка за вратовръзка. Закъсняваш.
— Отменете операцията! Приемам! Отменяйте! Те не се готвят да завземат Театрална! Приемам! При тях там има глад... На линията. Те тези блокпостове... ги слагат... за да ловят бегълци...
Дитмар издаде някакъв непонятен звук — или се изхрани, или изгрухтя.
— Ти какво, да не мислиш, че сега ме светна?
— Какво?
— Къде е мината, кретен? Заложи ли мината?
— Ти не ме ли чу? Няма да има никакво нахлуване на Театрална!
— Как така... — В този момент осъзна — Дитмар се смееше. — Как няма да има? Непременно ще има!
ЧЕРВЕНО
— Ей, момче! Какво търсиш?
Артьом погледна към онзи, който питаше: в мътилката плаваше малинова звезда. Сви рамене.
При арката стърчаха наклонени уморени дръжки с посърнали червени знамена. Сводовете ѝ бяха окичени на височината на човешки ръст с табелки: „Червена линия. Държавна граница“.
— Хайде, разкарай се..Стига си зяпал.
Офицерът не откъсваше поглед от ръцете му. Червеноармейците зад гърба му очакваха команди.
Какво търся, запита се Артьом.
